Терминът „въвличане“ не беше просто нещо полезно в работата. Той накара Татарски да се замисли за това кого и къде въвлича той и, което е по-важно, кой и къде въвлича него самия.
За пръв път тези мисли го посетиха, докато четеше една статия, озаглавена „И ето го възторга в нарастващия трепет…“ и разглеждаща „култовите порнофилми“. Авторът се беше подписал „Саша Бло“. Ако се съдеше по текста, авторът бе студенокръвно и отегчено създание с неопределена полова принадлежност, което пишеше в паузите между оргиите си, за да сподели мнението си с още десетина-двайсет други такива низвергнати свръхчовеци. Саша Бло пишеше така, че веднага ставаше ясно: Дьо Сад и Захер-Мазох не могат да му вържат и обувките, а Чарли Менсън в най-добрия случай може да му бъде портиер. С две думи, статията беше съвършена по форма ябълка на порока, проядена, без никакво съмнение, от библейската змия.
Татарски обаче беше в бизнеса от достатъчно дълго време. Първо, той знаеше, че всичките такива ябълки са само примамка за гимназистите от Подмосковието да излязат от Райската си градина. Второ, той се съмняваше, че съществува такова нещо като култови порнофилми — беше готов да повярва в тях само ако му покажат живи поклонници на култа. И трето, най-важното, много добре познаваше Саша Бло.
Саша Бло беше вече позастаряващ, възпълен, плешив и тъжен баща на три деца. Казваше се Едик. За да си плати поне наема, той публикуваше с три-четири псевдонима в няколко списания и на всякакви теми. Псевдонима „Бло“ го бяха измислили с Татарски — бяха го взели от едно пластмасово шише с яркосин препарат за почистване, което намериха под ваната (търсеха къде жената на Едик е скрила водката). В думата „БЛО“ се долавяха неизчерпаеми запаси жизнена сила и същевременно нещо нехуманоидно, така че Едик ценеше този псевдоним и подписваше с него само онези статии, в които трептеше такава безгранична свобода и, така да се каже, амбивалентност, че да ги подпишеш просто „Сидоров“ или „Петухов“ би било нелепо. В по-лъскавите московски списания тази амбивалентност се харчеше до такава степен, ама наистина до такава, че възникваше въпросът — кой я внедрява? Честно казано, дори да се мисли на тази тема си беше страшничко, но като прочете статията за възторга и нарастващия трепет, Татарски внезапно осъзна: внедряваше я не някакъв демоничен шпионин, не някакъв паднал дух, приел човешки облик, а Едик.
Естествено, не сам — в Москва имаше сигурно поне двеста-триста такива Едиковци, универсални личности, задушавани от кухненска смрад и обременени с деца. Животът им минаваше не в смъркане на кокаин, оргии и спорове за Бъроуз и Уорхол, както би могло да се заключи от съчиненията им, а сред опикани пелени и неизтребимите московски хлебарки. Те не бяха нито високомерни сноби, нито пък плъзгави похотливци, нито хладнокръвни дендита, нямаха и склонност към луциферизма, дори нито веднъж не бяха пробвали „киселинна марка“ — въпреки че ежедневно употребяваха думата „киселини“. Защото имаха проблеми с храносмилането, с парите и с жилищата, а и външно не приличаха на Гари Олдман, както на човек му се щеше да повярва след запознаване с творчеството им, а по-скоро на Дани де Вито.
Татарски не можеше да отправи доверчив поглед в далнините, обрисувани от Саша Бло, понеже физиологията на възникването на тези далнини му беше ясна — те се бяха родили в плешивата глава на смачкания от живота Едик, прикован към компютъра си също както навремето австрийските войници са били приковавани за картечниците. Да повярва в този продукт беше дори по-трудно, отколкото да се възбуди от телефонен секс, след като знаеше, че зад дрезгавия от страст глас на събеседницата му не се крие обещаваната от снимката блондинка, а някоя настинала бабка, която плете поредния чорап и чете стандартни фрази от накапания със сополи предварително приготвен „пищов“.
„Но откъде ние — аз и Едик — разбираме в какво да въвличаме другите? — мислеше си Татарски. — От една страна, е ясно — интуицията ни, разбира се. Ясно ни е какво и как да правим — когато стигнеш до определен градус на отчаянието, не ти трябват никакви насоки, всичко започваш да го усещаш сам. Чувстваш, така да се каже, основната тенденция с празния си корем. Но откъде се взима самата тази тенденция? Кой я измисля, след като по целия свят — а в това съм сигурен — всички просто се опитват да се докопат до нея и да я продадат, както ние с Едик, или да я разгадаят и да я напечатат като редакторите на всичките тези лъскави списания?“
Тези мрачни мисли се отразиха и в сценария на клипа за праха за пране „Ариел“, който той написа скоро след този случай.