Сценарият е базиран на Шекспировата „Буря“. Гърми страховита и тържествена музика. Виждаме скала над морето. Нощ. Под скалата, осветени от треперливата лунна светлина, се разбиват огромни вълни. В дъното виждаме древен замък — също осветен от луната. На скалата е застанала прекрасна девойка. Това е Миранда. Облечена е в средновековна рокля от червено кадифе и носи висока шапка с воал. Тя вдига ръце към луната и трижди повтаря някакво странно заклинание. Когато го казва за трети път, се чува далечна гръмотевица. Музиката се усилва, става все по-тревожна. Луната се показва сред облаците и хвърля лъч светлина, който озарява скалата в краката на Миранда. Миранда е смутена — личи, че хем я е страх от това, което трябва да стане, хем го иска. Чуват се пеещи женски гласове, пълни с ужас и щастие — те отразяват състоянието й. По лъча се плъзга сянка, приближава се и когато мелодията се издига до кресчендо, виждаме горд прекрасен дух с развени одежди и дълга коса, посребрена от лунната светлина. На главата му блести фина диадема с елмази. Това е Ариел. Той долита почти до Миранда, спира във въздуха и й подава ръка. След секундно колебание Миранда протяга ръка. Следващ кадър: две срещащи се ръце. Долу вляво тънката бледа ръка на Миранда, горе вдясно — прозрачната сияеща ръка на духа. Ръцете се докосваш и пламва ослепителна светлина. Кадър: две кутии прах за пране. На едната пише „Ариел“. На другата, мръсносива, пише: „Обикновен Калибан.“ Гласът на Миранда зад кадър: „Една приятелка ми каза за Ариел.“
Възможно е конкретното решение на този клип да беше продиктувано от голямата черно-бяла снимка, окачена над бюрото на Татарски. Тя беше реклама на някакъв бутик и на нея беше изобразен млад мъж с дълга коса и грижливо поддържани бакенбарди, с разкошно широко палто, небрежно наметнато на раменете — вятърът го издуваше и това се повтаряше с платната на кораба зад него. Вълните се плискаха в камъните и пръските им почти докосваха лачените обуща на мъжа. Орловото му лице бе смръщено в мрачна гримаса и той по нещо приличаше на разперилите криле чайки, долетели в мъгливото небе от приложенията към последния „Фотошоп“ (като се вгледа в снимката по-внимателно, Татарски реши, че и корабът зад мъжа е доплувал оттам).
Композицията беше до такава степен бъкана с романтизъм и същевременно толкова неромантична, че Татарски, който се взираше в нея по цял ден, накрая разбра: всички представи, на които се мъчеше да заложи тази снимка, бяха изработени някъде през деветнайсети век; останките им се бяха добрали до двайсетия заедно с мощите на граф Монте Кристо, но сега, на границата на двайсет и първия, наследството на графа вече беше изцяло разграбено. Прекалено много пъти човешкият ум беше продавал сам на себе си тази романтика, за да може сега да се направи някакъв бизнес с последните останали в него не-бизнес образи. Сега, дори при искреното желание да се излъже сам, човек нямаше как да повярва в съответствието на външнопродаваното на вътрешноподразбираното. Това тук си беше изпразнена форма, която отдавна не означаваше онова, което би трябвало да означава номинално. Всичко беше като проядено от молци: като гледаш условния нибелунг на снимката, не виждаш гордия готически дух, който се подсказваше от пяната на вълните и от бакенбардите, а си мислиш колко ли са платили на фотографа, колко е взел манекенът и дали са му удържали от парите, когато е успявал да изцапа с личния си лубрикант дънцето на панталона от съответната пролетна колекция. И това се отнасяше не само за снимката над бюрото на Татарски, но и за всички плакати, които го бяха вълнували през детството му: за палмите, за параходите, за синьото вечерно небе — човек трябваше да е освидетелстван идиот, та да запази способността си да проектира мъката си по несбъдното върху тези стопроцентово панаирджийски щампи.
Татарски се беше объркал окончателно. От една страна, излизаше, че той и Едик предлагат на другите фалшива панорама на живота (като музейно изображение на битка където най-отпред е поръсен пясък и са сложени прокъсани ботуши и празни гилзи, а танковете и взривовете са нарисувани на стената), водени най-вече от предчувствието какво ще се купи и какво не. И той, и другите играчи в изтощителния рекламен бизнес нахълтваха във визуално-информационната среда и се опитваха да я променят така, че някой да се раздели с парите си. Целта беше проста — да спечелят една мъничка част от тези пари. От друга страна, парите бяха необходими, за да се опиташ да се приближиш до обектите на тази панорама. По същество това беше точно толкова глупаво, колкото да се опиташ да влезеш в нарисуваната на стената картина. Е, ако си богат, мислеше си Татарски, можеш и да се изплъзнеш от обятията на фалшивата реалност. Богатият може да излезе извън рамките на задължителната за бедните панорама. Всъщност на Татарски не му беше съвсем ясно какво точно представлява светът на богатите. В съзнанието му се въртяха единствено неясни образи, щампи от рекламите, които самият той ретранслираше вече достатъчно дълго, за да не им вярва. Но беше ясно, че човек може да разбере само от богатите какви хоризонти разкрива пред човека дебелият портфейл, и веднъж Татарски разбра за какво става дума — по чиста случайност.