Оказа се, че нещата не стоят съвсем така. Оказа се, че вечността съществува единствено дотогава, докато Татарски искрено вярва в нея, и че извън тази вяра всъщност я няма никъде. За да вярваш искрено във вечността обаче, трябва да има и други, които да споделят вярата ти — защото вярата, която не се споделя от никого другиго, се нарича шизофрения. А пък с другите — включително с тези, които учеха Татарски да се равнява по вечността — започна да става нещо странно.
Не че променяха предишните си възгледи, не. Самото пространство, към което бяха ориентирани тези техни предишни възгледи (възгледът винаги трябва да е ориентиран нанякъде), започна да се свива и да изчезва, докато от него не остана само микроскопично петънце на умствения прозорец. И пейзажите се промениха — станаха съвсем други.
Татарски опита да се бори, като се преструваше, че всъщност нищо не се променя. Отначало се получаваше. Докато си общуваш с хора, които също се преструват, че нищо не се променя, за известно време можеш и да повярваш в това. Краят дойде внезапно.
Веднъж, докато се разхождаше, Татарски спря пред един затворен за обедна почивка магазин за обувки. Летният зной пържеше пълничката миловидна продавачка зад витрината — кой знае защо, Татарски реши, че се казва Маня, — а на самата витрина, сред стълпотворението на шарените турски боклуци, имаше един чифт обуща несъмнено съветско производство.
Татарски бе обладан от пронизващото чувство на внезапно разпознаване, Обущата бяха с остри носове и високи токове и бяха направени от хубава кожа. Жълторижави, шити със син конец и украсени с големи златни токи във вид на арфа, те не бяха просто безвкусни или пошли. Не, те открито въплъщаваха в себе си онова, което един алкохолизиран преподавател по съветска литература в института наричаше „нашия гещалт“, и това бе толкова жалко, смешно и трогателно (особено токите арфи), че Татарски чак се просълзи. Обущата бяха покрити с дебел пласт прах — епохата явно ги бе пренебрегнала.
Татарски знаеше, че епохата е пренебрегнала и него, но се беше примирил с това и дори намираше в положението някаква горчива наслада. За случая бяха подходящи стиховете на Марина Цветаева: „Разхвърлени в прахта на магазина (Заобикаляни от всички и отвред!), на стиховете ми като на скъпоценно вино ще дойде ред.“ Дори в това чувство да имаше нещо унизително, то не унижаваше него — а по-скоро света. Но сега, замрял пред витрината, той внезапно разбра, че прашасва под това небе не като съсъд със скъпоценно вино, а именно като обуща с токи арфи. И освен това разбра още нещо: че вечността, в която бе вярвал, може да съществува единствено за сметка на държавни дотации — или, което си е същото, като нещо забранено от държавата. И дори нещо повече — че може да съществува единствено като полуосъзнат спомен на някоя Маня от магазина. И че и на нея също като на него са й набивали в главата тази съмнителна вечност заедно с природознанието и неорганичната химия. И че вечността е произволна — че ако например не Сталин беше убил Троцки, а обратното, тя щеше да е населена от съвсем други личности. Но дори и това не беше важно, защото Татарски много добре разбираше: при всички положения на Маня не й пука за вечността и когато тя престане да вярва в нея, вече няма да има никаква вечност, защото къде ще може да я има тогава? Или, както си записа, когато се прибра:
„Когато субектът на вечността изчезва, изчезват и всичките й обекти — а единственият субект на вечността е онзи, който си спомня за нея поне от време на време.“
Той престана да пише стихове: с гибелта на съветската власт те бяха изгубили смисъла и стойността си. Последните — сътвори ги веднага след тази случка — бяха породени от една песен на ДДТ („Какво е есента — това са горски листи…“) и от алюзии из късния Достоевски. Стихотворението свършваше така:
ДРАФТ ПОДИУМ
Щом вечността изчезна, Татарски се озова в настоящето. Оказа се, че не знае за света, който се бе формирал около него през последните няколко години, абсолютно нищо.
Този свят наистина беше много странен. Външно се беше променил съвсем малко — освен че по улиците имаше повече просяци и че всичко — сградите, дърветата, пейките в градинките — някак внезапно бе остаряло и изглеждаше занемарено. Не можеше да се каже, че светът е променил същността си, понеже в момента той нямаше никаква същност. Навсякъде цареше някаква страшна неопределеност. И въпреки това по улиците летяха мерцедеси и тойоти, в които седяха абсолютно сигурни в себе си и в това какво става здравеняци, и дори, ако се вярва на вестниците, имаше някаква външна политика.