Выбрать главу

А по телевизията показваха същите физиономии, от които на всички им се гадеше през последните двадесет години. Сега те говореха абсолютно същото, за което преди арестуваха другите, само че го говореха много по-смело, твърдо и радикално. Татарски често си представяше Германия през четирийсет и шеста и как доктор Гьобелс истерично крещи по радиото за пропастта, в която фашизмът е блъснал нацията, как бившият комендант на Освиенцим оглавява комисията за задържане на нацистките престъпници, как генералите от СС откровено и достъпно говорят за либералните ценности и как всичко това се ръководи от най-сетне прозрелия истината гаулайтер на Източна Прусия. Татарски, разбира се, ненавиждаше съветската власт в повечето й измерения, но все пак не му беше ясно едно — струва ли си империята на злото да се сменя с бананова република на злото, която да внася банани от Финландия.

Татарски впрочем никога не беше се славел като моралист, така че повече от оценката на ставащото го интересуваше проблемът за оцеляването. Нямаше никакви връзки, с които да си оправи положението, така че подходи към проблема по най-простия начин — стана продавач на цигари и алкохол в едно мазенце близо до дома си.

Работата беше елементарна, но изнервяща. В мазето беше сумрачно и хладно като в танк; със света го свързваше миниатюрно прозорче, през което едва можеше да провре бутилка шампанско. От евентуални неприятности го защитаваше груба решетка от дебело арматурно желязо. Вечер предаваше оборота на един възрастен чеченец с тежък златен пръстен; понякога успяваше да изкара и нещо над заплатата. От време на време идваха начинаещи бандитчета и с още неукрепнали гласове искаха пари, за да го пазят. Татарски въздишаше уморено и ги пращаше при Хусейн. Хусейн беше мършав нисичък младеж с помътени от наркотици очи; обикновено лежеше на дюшека си във фургона, където свършваше пазарчето, и слушаше суфийска музика. Освен дюшека във фургона имаше маса и огнеупорна каса, пълна с пари, и малко странен калашник с гранатомет под цевта.

Докато работеше като продавач (малко по-малко от година), Татарски разви две нови качества. Първото беше цинизмът, безкраен като гледката от върха на телевизионната кула в Останкино. Второто качество беше учудващо и трудно обяснимо. Беше му достатъчно само да погледне ръцете на купувача, за да разбере може ли да го преметне и точно с колко, може ли да му се развика или не, вероятно ли е да му дадат фалшива банкнота и може ли той самият да върне такава с рестото. В това нямаше никаква определена система. Понякога пред прозорчето се появяваше юмрук колкото космата диня, но беше ясно, че собственикът му може да бъде пратен на майната си, че и оттатък. А понякога сърцето на Татарски тревожно се свиваше при вида на нежна женска ръка с маникюр.

Един ден му поискаха кутия „Давидофф“. Ръката, която пъхна стохилядна банкнота през прозорчето, изобщо не беше интересна. Татарски си отбеляза едва забележимото треперене на пръстите, видя грижливо изпилените нокти и разбра, че купувачът злоупотребява със стимулаторите. Можеше спокойно да е бандит средна ръка например или бизнесмен — или нещо по средата, както обикновено.

— Какъв „Давидофф“? Обикновен или лайт? — попита Татарски.

— Лайт — каза купувачът, приклекна и надникна през прозорчето.

Татарски трепна — това беше колегата му от Литературния институт Сергей Морковин. Навремето беше един от най-известните в курса и вечно се правеше на Маяковски — ходеше с жълт пуловер и пишеше епатиращи стихове („Стихът ми е членоразделен като брадва…“ или „О, клика в плика! О, Мата Хари!“). Почти не се беше променил, само в косата му се беше появил изрядно сресан път, а в пътя — няколко бели косъмчета.

— Вова? — учуди се Морковин. — Какво правиш тук?

Татарски не можа да му отговори.

— Ясно — каза Морковин. — Хайде затваряй и да вървим.

След кратко увещаване Татарски тегли ключа и като поглеждаше боязливо към фургона на Хусейн, тръгна след Морковин към колата му. Отидоха в скъпия китайски ресторант „Лунен храм“, вечеряха, напиха се и Морковин му разказа с какво се занимава напоследък. Занимаваше се с реклама.

— Вова — обясняваше той, хванал Татарски за ръката; очите му блестяха. — Сега е невероятно време. Никога не е имало такова и никога вече няма да има. Треска за злато. Клондайк. След две години всичко вече ще е разграбено. А сега има реална възможност да се влезе в системата, ей така, направо. Абе в Ню Йорк животът им минава да си уредят среща, с когото трябва в някой ресторант, а тук…