Татарски не разбираше много от нещата, които му говореше Морковин. Единственото, което разбра добре, бе схемата на функциониране на бизнеса в епохата на първоначалното натрупване и връзката му с рекламата.
— Като цяло — обясняваше Морковин — нещата стават горе-долу така. Взимаш кредит. С кредита наемаш офис, купуваш си джип „Чероки“ и осем кашона „Смирнов“. Когато водката свърши, ти става ясно, че джипът е катастрофирал, офисът е оповръщан, а кредитът трябва да се връща. Тогава теглиш втори кредит — три пъти по-голям от първия. Погасяваш първия кредит, купуваш си „Гранд чероки“ и шестнайсет кашона „Абсолют“. Когато „Абсолют“-ът…
— Разбрах — прекъсна го Татарски. — А какво става накрая?
— Има два варианта. Ако банката, на която си длъжник, е бандитска, в един момент те убиват. И доколкото у нас други банки няма, обикновено става точно така. Ако обаче, напротив, ти си бандит, последният кредит се прехвърля на Държавната банка, а ти се водиш банкрутирал. В офиса ти идват съдебни изпълнители, описват празните шишета и оповръщания факс, а ти след известно време започваш всичко отначало. Вярно, в Държавната банка напоследък се навъдиха техни си бандити, така че ситуацията е малко по-сложничка, но като цяло положението е същото.
— Аха — замислено каза Татарски. — Но все пак не разбрах какво отношение има всичко това към рекламата.
— Съвсем пряко. Когато на човек му остава горе-долу половината „Смирнов“ или „Абсолют“ и джипът още не е катастрофирал, а смъртта изглежда далечна и абстрактна, в главата на същия този човек, който е забъркал цялата тази каша, настъпва характерна химическа реакция. У него се пробужда чувство за безгранично величие и той си поръчва рекламен клип. При което иска неговият клип да е по така от клиповете на другите идиоти. Като пари за това отива около една трета от всеки кредит. Психологически всичко е ясно. Човекът си е направил някакво бизнесче, нарекъл го е „Еверест“ и иска да си види логото по първи канал някъде помежду БМВ и „Кока-кола“, ама на всяка цена. И значи в момента, когато тази реакция настъпва в ума на клиента, на сцената се появяваме ние.
На Татарски му стана много драго от това „ние“.
— Ситуацията е следната — продължи Морковин. — Има няколко студиа, които правят клипове. И им трябват добри сценаристи, понеже в момента всичко зависи от сценариста. Работата върви така — хората от студиото намират клиента, който държи да го покажат по телевизията. Ти се срещаш с него. Той ти казва нещо. Ти го слушаш. После пишеш сценария. Обикновено до страница, понеже клиповете са късички. Може да ти отнеме само една-две минутки, но отиваш при клиента чак след седмица — той трябва да е убеден, че през цялото това време ти нито си ял, нито си спал, а си крачил из стаята, държал си се за главата и само си мислил, мислил и мислил. Той чете написаното от теб и в зависимост от това дали сценарият му харесва или не, възлага клипа на твоите хора или се обръща към други. Тъкмо затова ти си най-важният човек за студиото, в което работиш. Нали поръчката зависи от теб. И ако успееш да омаеш клиента, получаваш десет процента от цената на клипа.
— А колко струва един клип?
— Обикновено от петнайсет до трийсет. Усреднено — двайсет.
— Двайсет какво? — недоверчиво попита Татарски.
— Господи, не рубли, разбира се. Двайсет хиляди долара.
Татарски за част от секундата пресметна колко са десет процента от двайсет хиляди, преглътна и погледна Морковин като вярно куче.
— Това няма да е за дълго, разбира се — каза Морковин. — След година-две всичко ще е различно. Вместо разни некадърници с дребни кредитчета ще се теглят милиони в зелено. Вместо джиповете, които се блъскат в стълбовете, ще има замъци във Франция и острови в Тихия океан. Вместо мутри ще има сериозни офиси. Но същината на онова, което става в тази страна, ще си е същата. И затова принципът на нашата работа също ще си е същият.
— Господи — каза Татарски. — Толкова пари… Чак страх да те хване.
— Вечният въпрос — засмя се Морковин. — Твар ли съм пълзяща, или имам право?
— Ти май си му отговорил.
— Да — каза Морковин. — Има такова нещо.
— И как?
— Ами много просто. Пълзяща твар с гарантирани права. И с каве, разбира се. Всъщност, ако искаш, мога да ти дам. Нещо съвсем си се запуснал. Ще ми ги върнеш, когато спечелиш.