— Благодаря, имам си — каза Татарски. — Обаче я ми кажи, знаеш ли откъде се е взела тази дума — каве? Моите чеченци разправят, че я знаели чак на Арабския полуостров. И че и в английския имало май нещо подобно…
— Знам — засмя се Морковин. — Това си е най-обикновено съкращение от „конвертируема валута“.
На другия ден Морковин заведе Татарски на някакво доста странно място. Наричаше се „Драфт Подиум“ (след няколко минути усилен умствен труд Татарски се отказа да разбере какво означава това). „Драфт Подиум“ се помещаваше в мазето на стара тухлена сграда близо до центъра. Влизаше се през тежка желязна врата, зад която имаше малко помещение, затрупано с техника. Там ги чакаха няколко младежи. Шеф им беше някакъв си Сергей — небръснат, приличаше на младия Дракула. Та той обясни на Татарски, че малката синя пластмасова кутия, сложена върху един празен кашон, е компютър „Силикон Графикс“ и че струва майка си и баща си, а програмата „Софт Имаж“, която му е инсталирана, струва два пъти повече. „Силикон“ беше най-голямото съкровище в тази подземна пещера. В стаята имаше и още няколко по-обикновени компютъра, скенери и някакъв сложен видеомагнетофон с десетки индикатори. Татарски се впечатли най-вече от един детайл — видеомагнетофонът си имаше едно колелце с дръжка, досущ като на старите шевни машини, и с негова помощ кадрите можеха да се гледат ръчно.
В „Драфт Подиум“ бяха набелязали един много перспективен клиент.
— Обектът е към петдесетте — обясни Сергей, докато пушеше ментолова цигара. — Бивш учител по физика. Още в началото на цялата далавера почва да пече тортички „Птиче мляко“ и за две години прави такива пари, че сега е наел цяла сладкарска фабрика в Лефортово. Наскоро е взел голям кредит. Онзи ден се е запил, а запоите му траят приблизително по две седмици.
— И откъде тези сведения? — попита Татарски.
— От секретарката — каза Сергей. — Значи трябва да го обработим сега и сценарият да му се занесе, докато не се е освестил. Когато е трезвен, го мъчи астма и е неадекватен. Срещаме се утре в един в офиса му.
Рано на следващия ден Морковин дойде у Татарски. Носеше голям яркожълт найлонов плик. В плика имаше сако цвят бордо от плат, който наподобяваше сукно за шинели. На джобчето на сакото лъщеше сложен герб, който напомняше на емблемата на „Марлборо“. Морковин каза, че сакото било клубно. Татарски не разбра какво има предвид, но послушно го облече, а Морковин извади от плика и някакъв префърцунен бележник с кожени корици, невероятно дебела писалка с надпис „Zoom“ и пейджър — тъкмо се бяха появили в Москва.
— Това си го слагаш на колана — каза той. — Срещата ти с клиента е в един, а в един и двайсет аз ти се обаждам на този пейджър. Щом записука, сваляш го от колана и го гледаш сериозно. И докато клиентът говори, непрекъснато ще си водиш бележки.
— И защо всичко това?
— Не ти ли е ясно? Клиентът плаща луди пари за един лист хартия и няколко капки мастило от принтера. Той трябва да бъде убеден, че преди него за същото са платили и много други хора.
— Според мен — каза Татарски — тъкмо заради това сако и този пейджър той може да се усъмни.
— Не усложнявай нещата — махна с ръка Морковин. — Животът е по-прост и по-глупав. А, щях да забравя…
Той извади от джоба си плоска кутийка, отвори я и я подаде на Татарски. В кутийката имаше тежък красиво-отвратителен часовник от злато и стомана.
— Това е „Ролекс Уистър“. Внимавай да не му олющиш позлатата — фалшив е. Нося го само когато съм по работа. Докато говориш с клиента, го поразтръсквай, нали ме разбираш. Помага.
Въодушевен от поддръжката, в дванайсет и половина Татарски излезе от метрото. От „Драфт Подиум“ вече го чакаха с един дълъг черен Мерцедес. Татарски беше достатъчно ориентиран в бизнеса, за да се сети, че колата е наета за два-три часа. Сергей беше все така небръснат, но в брадясалото му лице сега имаше нещо мрачно-стилно — сигурно заради тъмното сако с невероятно тесни ревери и папийонката. До него седеше Лена — тя се занимаваше с договорите и счетоводството. Беше със скромна черна рокля (никакви украшения, никаква козметика) и държеше папка със златна закопчалка. Когато Татарски се качи, тримата се спогледаха и Сергей каза на шофьора:
— Давай.
Лена беше изнервена. По целия път разказваше за някакъв си Азадовски — очевидно любовник на приятелката й — и току се кискаше. Този Азадовски предизвикваше у нея нещо като възхищение; дошъл в Москва от Украйна, нанесъл се при приятелката й, регистрирал се, после повикал от Днепропетровск сестра си с двете й деца, регистрирал и тях и веднага, без никаква пауза, осъдил приятелката и я пратил в общежитие.