— Далече ще стигне този тип! — повтаряше Лена.
Най-много бе впечатлена от това, че сестрата с децата веднага след операцията била върната в Днепропетровск: изобщо в разказа й имаше толкова подробности, че към края на Татарски взе да му се струва, че цял живот е живял заедно с Азадовски и близките му. Той впрочем беше изнервен не по-малко от Лена.
Клиентът (името му така си и остана неизвестно) невероятно приличаше на образа, който Татарски си беше съставил след разговора предния ден. Беше дребен набит мъж с хитро лице и току-що почнал да се разсейва махмурлук — очевидно беше пийнал първото точно преди срещата.
След кратка размяна на любезности (говореше предимно Лена, Сергей седеше в ъгъла, преметнал крак върху крак, и пушеше) Татарски беше представен като сценарист. Той седна срещу клиента, фрасна часовника в масата и отвори бележника. Веднага стана ясно, че клиентът няма кой знае колко за казване и че без силен халюциноген е доста сложно да се вдъхновиш от подробностите на бизнеса му — той повтаряше най-вече за някакви си тави с флуорово покритие, към което не залепвало нищо. Татарски слушаше, без да го гледа в очите, и драскаше в бележника нищо незначещи заврънкулки. С крайчеца на окото си огледа стаята — в нея също нямаше нищо интересно, ако не се броеше синкавобялата кожена шапка, явно много скъпа, сложена на горната лавица на една остъклена секция.
Както беше обещано, след няколко минути пейджърът на колана му записука и Татарски го свали и го погледна. В прозорчето на черната пластмасова кутийка пишеше: „Welcome to the route 666“.2
„Голям шегаджия“ — помисли си Татарски.
— От „Видео Интернешънъл“ ли те търсят? — попита Сергей от ъгъла.
— Не — отговори Татарски небрежно. — Слава Богу, тези некадърници вече не ми се обаждат. Слава Зайцев ме търси. Работата нямало да стане днес.
— Защо? — Сергей вдигна вежди. — Ако си мисли, че ние се натискаме, а не той…
— После ще го обсъдим — каза Татарски.
През това време клиентът замислено и навъсено се взираше в шапката си на лавицата. Татарски погледна ръцете му. Беше сплел пръсти и бързо-бързо въртеше палците си, сякаш намотаваше невидим конец. Беше настъпил моментът на истината.
— А не ви ли е страх, че всичко може да свърши? — попита Татарски. — Сам знаете какво е времето. Ако всичко вземе, та рухне?
Клиентът се намръщи и недоумяващо погледна първо него, а после и спътниците му. Палците му спряха да се въртят.
— Страх ме е — каза той и наведе очи. — Че кого не го е страх? Що за странни въпроси ми задавате?
— Извинете — каза Татарски. — Просто попитах.
След пет минути разговорът приключи. Сергей взе от клиента бланка с логото му — стилизирана пирожка в овал, под който бе изписано „ЛСК“. Разбраха се за нова среща след седмица — Сергей обеща, че дотогава сценарият на клипа ще е готов и щели да бъдат готови и някаква си „разкадровка“ и „баланс“.
— Ти да не си се побъркал? — попита Сергей Татарски, когато излязоха на улицата. — Кой задава такива въпроси?
— Нищо — каза Татарски. — За сметка на това вече знам какво иска.
Мерцедесът ги откара до най-близката станция на метрото.
Татарски се прибра и нахвърля сценария само за няколко часа. Отдавна не го беше обземало такова вдъхновение. В сценария нямаше конкретен сюжет — той се състоеше от редуване на исторически реминисценции и метафори: издигаше се и рухваше Вавилонската кула, прииждаше Нил, гореше Рим, дивите хуни препускаха из степите — а на заден план се въртяха стрелките на огромен прозрачен часовник.
„Род прохожда и род дохожда — казваше глух демоничен (Татарски го написа точно така в сценария) глас зад кадър, — а земята пребъдва довека.“
Но дори земята в края на краищата потъваше в оловносивия океан заедно с руините на империи и цивилизации и над ревящата повърхност оставаше само самотна скала, съзвучна по форма с Вавилонската кула, с която почваше сценарият. Камерата даваше близък план и на скалата се виждаше барелеф на пирожка с буквите „ЛСК“, а отдолу се четеше девиз, който Татарски беше намерил в сборника с латински сентенции:
В „Драфт Подиум“ бяха ужасени.
— Технически не е сложно — каза Сергей. — Късаме кадри от стари филми, оцветяваме ги, забавяме ги… Но това си е чиста идиотщина. Чак е смешно, разбираш ли ме?
— Идиотщина е — съгласи се Татарски. — И е смешно. Обаче ми кажи какво искаш? Награда в Кан или поръчката?