След няколко дни Лена занесе на клиента няколко варианта на сценария, написани от други. В тях участваха млад готвач с неясна сексуална ориентация (предлагаше се класическият сюжет с поручик Ржевски и ягодовата семчица; текстът беше: „А готвачът яде каквото си иска“), черни мерцедеси, натъпкан с долари куфар и други народни архетипи. Клиентът отхвърли всичко, без да обяснява защо. Отчаяната Лена му показа сценария на Татарски.
И се върна в студиото с договор за трийсет и пет хиляди, от които двайсет се изплащаха авансово. Това беше рекорд. Каза, че като прочел сценария, клиентът започнал да се държи като хамелнски плъх, чул цял духов оркестър.
— Можех да го одера и с четирийсет — каза тя. — Ама късно се сетих, каквато съм си идиотка.
Парите бяха преведени след пет дни и Татарски си получи честно припечелените две хиляди, Сергей вече се канеше да замине с екипа си за Ялта, та да заснемат някоя подходяща скала за последните кадри с барелефа на пирожката, когато клиентът беше намерен мъртъв в офиса си. Някой го беше удушил с телефонния кабел. По тялото му намерили традиционните изгаряния от ютия, а в устата — натикан от безмилостна ръка сладкиш „Ноктюрно“ (сиропирана бисквита, обвита в леко нагарчащ шоколад и съвсем лекичко поръсена с трагичния скреж на кокосови стърготини).
„Род прехожда и род дохожда — философски си помисли Татарски, — а нашата кожа си ни е най-скъпа.“
Та така Татарски стана копирайтър. Не се вдаде в никакви обяснения с предишното си началство, а просто остави ключовете на площадката на фургона на Хусейн. Още повече че имаше слухове как чеченците искали тлъсти суми, за да те пуснат да излезеш от бизнеса.
В скоро време той намери нови познати и започна да работи за няколко студиа. Ударите като този със спокойния сред бурите Лефортовски сладкарски комбинат за жалост обаче бяха рядкост и Татарски бързо разбра, че ако един от десет проекта се увенчава с успех, това вече е голям късмет. Не изкарваше кой знае колко, но все пак повече, отколкото на полето на свободната търговия. За първата си работа в областта на рекламата си спомняше с неудоволствие, понеже намираше в нея някаква срамно-прибързана готовност да продаде евтино най-високите стремежи на душата си. Когато поръчките се заточиха една подир друга, той разбра, че в бизнеса никога не трябва да се бърза, защото бързането сваля цената, а това е глупаво: най-святото и възвишеното трябва да се продава възможно най-скъпо, защото после няма да ти остане какво да продаваш. Впрочем Татарски знаеше, че това правило не се отнася за всички. Истинските виртуози в жанра, които понякога гледаше по телевизията, се изхитряха да продават най-святото си ежедневно, но го правеха така, че нямаше никакви формални поводи някой да каже, че са продали нещо, и на следващия ден те можеха да започнат всичко отначало. Как го постигаха, това той не можеше дори да си представи.
Постепенно се набеляза една много неприятна тенденция: клиентът получаваше разработения от Татарски проект, възпитано казваше, че не бил точно какъвто бил искал той, а след месец-два Татарски виждаше клип, направен по неговата собствена идея. Да търси правдата в подобни случаи беше безсмислено.
След като се посъветва с някои от новите си познати, Татарски се опита да се изкачи на следващото стъпало на йерархическата стълбица и почна да разработва рекламни концепции. Тази работа беше почти като предишната. Пък и имаше една вълшебна книга, която, като я прочетеш, ти позволяваше да не се притесняваш от нищо и от никого. Казваше се „Positioning: a battle for your mind“3 и беше написана от двама истински майстори американци. Тази книга обаче беше съвсем неприложима за Русия. Доколкото Татарски разбираше от тези неща, в опустошените родни мозъци не можеше да има никакво сражение между стоките за ниши, в които да си намерят място; ситуацията напомняше повече на задимен пейзаж след атомен взрив. И все пак книгата беше полезна. В нея имаше много хитри лафове от типа line extention, които можеха да се включват в концепциите и разработките. Татарски разбра с какво ерата на загниване на империализма се различава от епохата на първоначалното натрупване на капитала. На Запад поръчващият рекламата и копирайтърът съвместно се опитваха да ошашавят потребителя, а в Русия целта на копирайтъра беше да преметне поръчващия. Освен това Татарски разбра, че Морковин е прав и че тази ситуация никога няма да се промени. Един ден, след като се беше напушил с трева — ама наистина качествена, — той откри основния икономически закон на постсоциалистическото общество: че първоначалното натрупване на капитала в него същевременно се явява и окончателно.