— Храбростта е ваш дълг, така ли?
— Ако пренебрегнеш моментните си желания — да! — отговори Донал.
— Да-а — замислено проточи Ар-Дел. — Да-а — повтори той, остави празната чаша на плота и натисна бутона. — Мисля, че вие наистина сте храбър — заяви Моунтър, докато гледаше как се скрива празната чаша и се появява нова, пълна.
— Аз съм дорсаец.
— О-о, бихте ли ми спестили възхвалата на вашия произход? — рязко каза Ар-Дел и хвана пълната чаша. Когато отново се обърна към Донал, лицето му бе изкривено. — Има моменти, когато е нужна много по-голяма храброст. Ако нещата опираха само до произхода… — Изведнъж млъкна и се наклони към Донал. — Знаете ли, че аз съм страхливец? — прошепна той.
— Сигурен ли сте? — спокойно попита Донал. — Откъде знаете?
— Аз съм болезнено страхлив — шептеше Ар-Дел. — Страхувам се от Вселената. Какво знаете за математиката на социалната динамика?
— Математическа система, която прави предсказания? — попита Донал. — Моето образование има малко по-друг характер.
— Не, не! — Ар-Дел започна да се дразни. — Говоря за статистиката на социалните анализи при тяхната екстраполация за дълги периоди от време и с отчитане на нарастването на населението. — Още повече понижи глас. — Тя дава точен паралел със статистическата теория на вероятностите.
— Много съжалявам, но това не ми говори нищо — хладно каза Донал.
Ар-Дел неочаквано силно стисна ръката на Донал.
— Не разбирате ли? Съществува вероятност за всяко едно събитие, в това число и за всеобщо разрушение. То ще се случи, защото е възможно. Колкото повече се увеличават размерите на нашата социална организация, толкова повече нараства и вероятността от разрушение. Ще се унищожим сами. Просто няма друг изход. Вселената е само един костюм за нас, който дори не е надежден. Разрешава ни да растем прекалено бързо. Ще пораснем до критичната маса и тогава — той щракна с пръсти — край!
— Това е проблем на далечното бъдеще — каза Донал. Не можеше да разбере защо събеседникът му е толкова разтревожен и затова добави по-меко: — Защо толкова ви безпокои това?
— Нима не разбирате? Ако всичко около нас изчезне сякаш никога не го е имало, какъв е смисълът от нашето съществуване? Нямам предвид вещите, създадени от нас. Те и без това скоро ще изчезнат. Или знанията… Те са само слабо отражение на това, което можем да прочетем в книгата на природата. Има предвид другите неща, които ги няма в природата, които ние сме внесли — любовта, добротата, храбростта…
— Значи затова пиете толкова много? — внимателно попита Донал и освободи ръката си.
— Пия, защото съм страхливец. През цялото време усещам тази ненормалност във вселената. Алкохолът ми позволява поне за малко да я забравя. Затова пия. Намирам своята храброст на дъното на бутилката. А храбростта е необходима и за друго — например да преодолея времевият скок без таблетки.
— Но защо? — попита Донал, стараейки се да не се усмихне. — Защо правите всичко това?
— Гледам опасността в лицето, нищо, че не е голяма — Ар-Дел беше впил в Донал тъмните си очи. — Някога един такъв времеви скок ще бъде последен и ще ни разнесе на съставните ни атоми. И аз ще посрещна това в пълно съзнание.
Донал поклати глава.
— Не разбирате, това е — каза Ар-Дел и се облегна в креслото. — Ако имах работа, не бих имал нужда от алкохол. Но сега съм откъснат от работата си. При вас е друго. Получихте работа, храбър сте. Мисля, че бих могъл… Впрочем, няма значение. Храбростта не се продава.
— На Хармония ли отивате? — попита Донал.
— Където отива моят принц, там отивам и аз — заяви Ар-Дел и пак въздъхна. — Все някога ще прочетете договора ми. Още уиски? — той се обърна към пулта.
— Не — отговори Донал. — Извинете ме.
— Ще се видим по-късно — промърмори Моунтър, докато поръчваше поредната доза.
— Да. Довиждане.
— Довиждане — Ар-Дел надигна пълната чаша.
Над главите им отново се обади камбаната и мелодичният глас напомни, че до времевия скок остават четиридесет и седем стандартни минути.
Половин час по-късно Донал натисна звънеца на каютата на принц Уилям. Беше прочел още веднъж договора на Анеа в стаята си.
След малко отвътре се чу гласът на принца:
— Да?
— Донал Грим, сър. Ако не ви преча…
— Не, Донал, не. Влизайте.
Вратата се отвори и Донал влезе.
Уилям седеше в кресло зад малко бюро. Държеше в ръка папка с документи. На плота на бюрото беше закрепен портативен автоматичен секретар. В стаята светеше една единствена лампа — тази върху бюрото. Сивата коса на Уилям имаше още по-нереален вид на фона на близката светлина. Донал се поколеба, когато чу хлопването на вратата зад него.