Защото има само едно нещо, което ветераните мразят повече от това да киснат по гарнизоните. И това нещо е напразно да се потят по време на операция. Та нали всички казваха, че ще бъде неделна разходка! И наистина се оказа така, но не и за хората, които имаха нещастието да бъдат командвани от неопитния дорсаец на име Донал Грим. Хората му бяха много недоволни. Привечер, когато лъчите на залязващото слънце едва пробиваха клоните на тукашния внук на земната хвойна, засадена по време на колонизацията на планетата, дойде пратеник на Хюго Килиън. Комендантът беше оборудвал командния си пункт близо до напуснатия град. Пратеникът намери Донал да разглежда картата на местността, седнал вър-ху един пън.
— Известие от Щаба — каза пратеникът и седна на пъна до картата.
— Станете — спокойно каза Донал.
Пратеникът стана.
— Какво е известието?
— Заповед: Втори и Трети отряд да останат по местата си до утре — издекламира войникът на висок глас.
— Заповедта е приета — каза Донал и отпрати вестоносеца, който се обърна и забърза нататък.
Останал сам, Донал продължи да изучава картата, докато дневната светлина позволяваше това. Когато съвсем се стъмни, той я бутна настрана, извади от джоба си малка свирка и извика най-близкия старши командир на група.
Само след миг на фона на слабо осветеното небе се показа висока кльощава фигура.
— Мърфи, сър. Викахте ли ме?
— Да — отвърна Донал. — Разставихте ли часови?
— Да, сър — без ентусиазъм отговори Мърфи.
— О’кей. През цялото време да внимават. А сега, Мърфи…
— Да, сър?
— Кой в отряда най-добре усеща миризмите и ги разпознава?
— Миризмите ли, сър?
Донал чакаше отговор. Най-после Мърфи започна бавно и замислено да говори:
— Най-вероятно Лий, сър. Той е израснал в мините. А за там просто е необходимо доброто обоняние. Тези рудници на Коби, командире…
— Зная за какво говорите, Мърфи — сухо отговори Донал. — Изпратете при мен Лий.
Мърфи извади своята свирка и извика старшия командир на Трета група.
— Той в лагера ли е? — попита Донал, след като почака известно време. — Бях дал заповед никой да не излиза извън охранявания район и всички да са в периметър, където се чува свирката ми.
— Тук е, сър. Сега ще дойде. Той знае заповедта не по-лошо от мен. Тези свирки почти не се различават една от друга и трябва практика, за да се научи човек да ги разпознава, сър.
— Командир на група, ще ви бъда признателен, ако за в бъдеще не ми разяснявате неща, които и без това знам.
— Да, сър — покорно отвърна Мърфи.
— Какво има, Мърфи? — чу се гласът на Лий.
— Аз ви викам — заговори Донал, преди командирът на Първа група да успее да си отвори устата. — Мърфи мисли, че вие добре различавате миризми.
— Много добре — отвърна Лий.
— Сър.
— Много добре, сър.
— О’кей. Погледнете картата. И двамата. По-бързо. Ще ви светна — и той запали малък фенер, като го прикриваше с ръка. Картата бе разгъната върху пъна. — На три километра от тук. Знаете ли какво има там?
— Долина. Не е голяма — каза Мърфи. — Нашите постове са встрани от нея.
— Отиваме там — заяви Донал.
Стана и загаси фенера.
— Ние… ние ли, сър? — това беше гласът на Лий.
— Ние тримата. Да тръгваме — и той внимателно тръгна напред в тъмнината.
Докато вървяха през гората Донал с удоволствие отбеляза, че командирите на групи се движат също като него безшумно и внимателно. Бавно и с ослушване преминаха половината разстояние. Чувстваха, че теренът се издига.
— Пълзешком напред! — тихо и спокойно заповяда Донал.
Внимателно легнаха и започнаха трудното изкачване, което им отне повече от половин час. Най-после лежаха един до друг на върха на хълма. Гледаха тъмната долина пред тях. Донал докосна рамото на Лий и когато бившият миньор се обърна към него, той докосна с палец носа си, посочи долината и вдиша дълбоко. Лий се обърна с лице към долината и в продължение на няколко минути лежа без видимо да прави нещо. После отново се обърна към Донал и кимна. Командирът на отряда направи знак да се изтеглят.
Донал нищо не попита, а командирите на групи не проговориха, докато не стигнаха безопасната територия на лагера. Чак тогава Донал се обърна към Лий:
— Какво почувствахте, командир Лий?
Миньорът се колебаеше. Когато най-сетне отговори, в гласа му звучеше учудване и удивление: