— Ако беше предприел нещо лично против вас…
— Против мен? Няма да посмее. Аз съм избраница. Това би било чиста глупост — добави Анеа. Донал се изненада от здравия смисъл в думите й. — Нищо не би спечелил от подобна стъпка. Само ще разтревожи Кълтис.
— Не знам — Хюго се намръщи. — Той е мъж. Като си помисля само…
— О, Хюго! — Тя внезапно се засмя като ученичка. — Не бъдете смешен.
— Смешен ли?
— Не исках да ви обидя, Хюго. Престанете да гледате като слон, ужилен от пчела по хобота. Няма смисъл да говорим за това. Той е твърде пресметлив, за да… — тя отново се изсмя. — Не, не. Трябва да се борите с разума му, не със сърцето му.
— А за моето сърце вълнувате ли се? — попита комендантът. Гласът му звучеше глухо.
Анеа съсредоточено изучаваше почвата под краката си.
— Хюго, вие ми харесвате… Но не разбирате. Да си избраница — това е… това е… символ!
— Искате да кажете, че не можете.
— Не, не това — тя му хвърли бърз поглед. — Моята блокада не обхваща любовта, Хюго. Обаче ако съм въвлечена в нещо, което макар и малко касае Кълтис, аз не мога… Разбирате ли?
— Разбирам, че съм войник — отговори той. — И никога не знам дали за мен ще има „утре“.
— Да, знам. Изпращат ви с толкова опасни задачи.
— Скъпа моя Анеа — бързо каза Хюго. — Колко малко знаете за това какво е да си войник! Аз съм избрал професията си доброволно.
— Доброволно? — тя го изгледа изпитателно.
— За да предизвиквам опасностите, за да търся път към самоутвърждаването — уверено заяви той. — За да си създам име и сред звездите да знаят, че съм достоен за избраницата от Кълтис.
— О, Хюго! — ентусиазирано възкликна тя. — Само ако успеете! Ако можете да се прославите! Тогава бихме го победили.
Той я погледна толкова обезкуражен, че Донал едва не се разсмя в скривалището си.
— Нима винаги ще говорите за политика? — възкликна той.
Донал се обърна да си ходи. Нямаше смисъл да продължава да ги слуша. Отдалечи се тихо на безопасно разстояние, след което тръгна по-бързо, без да пази тишина. Кратката нощ на северния континент на Хармония вече отстъпваше място на зората. Донал се добра до лагера на отряда си. Един от часовите се опита да го спре:
— Стой! Стой и кажи… сър!
— Тръгвай с мен! — заповяда Донал. — къде е разположена Трета група?
— Оттук, сър — часовият тръгна отпред да показва пътя.
Когато стигнаха, Донал извади свирката и извика Лий.
— Какво? — чу се сънен глас отблизо. От хамака се свлече бившият миньор. — Кой дявол… сър?
Донал го хвана с две ръце за главата и го обърна към вражеската територия. Оттам подухваше лек утринен ветрец.
— Душете! — заповяда той.
Лий премигна, сподави една прозявка и пое дълбоко дъх. Ноздрите му се разшириха и затрептяха. Изведнъж цялата му сънливост излетя.
— Същата миризма, сър — каза той, като се обърна към Донал. — Само че е по-силна.
— О’кей — Донал се обърна към часовия. — Предайте заповедта ми на старшите командири на Първа и Втора група. Да разставят хората си по дърветата, и то достатъчно високо, за да не може никой да задреме.
— На дърветата ли, сър?
— Действайте! След десет минути всички трябва да са на петнадесет метра над земята с цялото снаряжение.
Часовоят се обърна, за да отиде да изпълни заповедта, а Донал добави:
— Ако успеете, изтичайте до командния пункт и им предайте същото. Ако нямате време, качвайте се на някое дърво. Ясно?
— Да, сър.
— Изпълнявайте!
Донал се зае да буди войниците от Трета група и да ги праща на дърветата. Не успяха да се справят за десет минути. Минаха не по-малко от двадесет, докато всички се оказаха сред клоните. Независимо от здравия сън, една група дорсайски школници би се справила четири пъти по-бързо. Въпреки всичко успяха да се качат навреме, помисли си Донал, докато се наместваше върху един клон. А това е най-важното.
За разлика от другите, Донал не спря на петнадесет метра от земята. Докато будеше войниците, той забеляза кое е най-високо дърво около лагера. Качи се точно на него и сега можеше да оглежда околността. Прикри очите си с ръка, защото изгряващото слънце блестеше срещу него, и се зае да разглежда територията.
— И какво да правим сега? — дочу се нечий обиден глас.
Донал свали ръка от очите си, наклони глава и без да повишава глас, но така, че да го чуят всички, каза:
— Старши командир на група Лий, длъжен сте да застреляте всеки, който си отвори устата без мое или ваше разрешение. Това е заповед.
Вдигна отново ръка, за да си заслони очите, и се зае да разглежда местността.