Както и при предишната визита, Уилям работеше зад бюрото си. Но това не беше показност и перчене, както биха решили повечето хора. Рядко някой е зает толкова поне веднъж годишно, колкото Уилям ежедневно, защото той държеше юздите на прекалено много дела.
Донал се приближи и наклони глава в знак на приветствие. Уилям го погледна и каза:
— Поразен съм от появата ви тук.
— Наистина ли, сър?
Близо половин минута принцът го оглежда мълчаливо.
— Не греша често — заяви той. — Но би трябвало да се утеша, защото винаги, когато направя грешка, тя като с вълшебна пръчица се свързва с моите най-големи успехи. Е, млади човече, с какво нечовешко оръжие сте се снабдили, та се осмелявате да се появите тук?
— Може би това оръжие се нарича „обществено мнение“ — отговори Донал. — Издигнах се в очите на войниците. Създадох си име.
— Да, така е — съгласи се Уилям. — Познавам това оръжие от собствен опит.
— Освен всичко друго, вие изпратихте поканата за тази среща.
— Точно така.
Без никакви предварителни признаци лицето на принца придоби толкова свиреп израз, какъвто Донал не беше виждал досега.
— Как посмяхте? — злобно просъска Уилям. — Как се осмелихте?
— Сър — отвърна Донал с каменно изражение. — Аз нямах избор.
— „Нямах избор“! Идвате при мен и имате наглостта да заявите, че не сте имали избор?
— Да, сър.
Уилям рязко се изправи. Наведе се над бюрото и се загледа в лицето на Донал. Очите му бяха точно пред очите на младия дорсаец.
— Заповядах ви да се придържате към моите разпореждания, нищо повече. А вие, героят, развалихте всичко!
— Сър?
— „Сър, сър“! Какво „сър“? Вие сте умствено недоразвит горски обитател! Вие сте глупак! Кой ви каза да се бъркате в работата на Хюго Килиън?
— Просто нямах избор, сър — твърдо настоя Донал.
— Нямахте избор? Как така?
— Аз командвам отряд наемници, сър — отговори Донал, без нито един мускул на лицето му да трепне. — Комендант Килиън ни увери в нашата безопасност в съответствие с Кодекса на наемника. Но уверенията не само че не бяха верни, а отгоре на всичко заряза отряда си на произвола на съдбата, и то на вражеска територия. Той е отговорен за смъртта на загиналите войници. Като старши по звание офицер след него аз бях длъжен да го арестувам и да го дам под съд.
— И го съдихте там, на полето?
— Така е записано в кодекса, сър — каза Донал и добави след кратка пауза: — Съжалявам, че се наложи да бъде разстрелян. Военно-полевият съд го изискваше.
— Пак тази липса на избор! — ядоса се Уилям. — Ще ви кажа едно нещо, Грим: междузвездното пространство не е за тези, които не умеят да избират правилно. — Той рязко се обърна, заобиколи бюрото, седна и вече успокоен продължи. — Добре. Можете да си вървите.
Донал се обърна и тръгна към изхода.
— Оставете си адреса на робота при вратата — настигна го гласът на Уилям. — Ще се опитам да ви намеря работа на някоя друга планета.
— Съжалявам, сър — каза Донал, като се обърна отново към принца.
Уилям го изгледа въпросително.
— Мислех, че ще престанете да се тревожите за бъдещето ми — поясни Донал. — Маршал Галт вече ми намери работа.
Известно време Уилям продължи да го гледа. Очите му бяха студени като на сфинкс.
— Ясно — бавно произнесе той накрая. — Е, Грим, пак ще се срещнем.
— Надявам се на това — отвърна Донал и излезе.
Но дори и след като затвори вратата зад себе си му се струваше, че усеща на гърба си погледа на Уилям.
Оставаше да направи още едно посещение, след което можеше да счита, че е приключил с работата на тази планета. Намери стълбите и се спусна един етаж по-надолу.
Роботът на вратата го покани да влезе. Както винаги размъкнат и с блеснали от алкохола очи, Ар-Дел го посрещна на половината път от входа.
— Уви, тя не желае да ви вижда — каза Ар-Дел, когато Донал обясни какво иска. Очите му се проясниха. В тях се появи печално и доброжелателно изражение, което веднага се смени с горчива насмешка. — О’кей, ще й кажа, макар че това няма да й хареса.
— Бих искал да й съобщя нещо, което трябва да знае.
— Добре. Почакайте малко.
Ар-Дел излезе. След около петнадесет минути се върна и каза:
— Качете се. Стая Х 1890.
Донал тръгна към вратата.
— Кой можеше да си помисли? — печално произнесе нептунианецът. — Бих искал отново да се срещнем.
— Ще се срещнем — увери го Донал.
— Да, да — Ар-Дел проницателно го изучаваше с поглед. — Обезателно ще се срещнем.
Донал излезе и се качи в стая Х 1890. Роботът го покани да влезе. Анеа го очакваше, стройна и сурова. Беше облечена с една от своите дълги рокли с висока яка.