Галт също стана и машинално пое ръката на Донал.
— По всяко време — отговори той. — Но проклет да съм, ако ви разбирам.
Донал втренчено го погледна, поразен от внезапна мисъл.
— Кажете, сър, изглеждам ли ви странен?
— Странен? — повтори Галт. — Как странен?… — той напрегна въображението си. — Защо ме питате за това?
— Често са ми го казвали — отвърна Донал. — Може и да са били прави.
Той се обърна и излезе от каютата.
НАЕМНИК — III
Докато се връщаше по коридорите към носа на кораба Донал си позволи не без тъга да се удиви на този странен зъл ангел, който го правеше да изглежда толкова различен от останалите хора. Надяваше се да забрави това заедно с кадетския плащ. Но ангелът остана и все още му тежеше на плещите. Винаги е било така. Това, което за него беше повече от ясно, за останалите бе скрито и объркано. Приличаше на странник, който се разхожда из непознат град. Обитателите му вървяха по пътя си. Но езикът им е беден и не може да изрази това, което вижда той. Те казват „приятел“ и „враг“, „силен“ и „слаб“, „те“ и „ние“. Хората боравят с хиляди произволни класификации, които той не може да разбере, защото вижда, че всички те са хора и разликата между тях е едва забележима. Трябва да се държиш с тях като с индивиди и винаги да пазиш спокойствие.
Донал отново се отби в голямата зала за отдих. Както очакваше, там намери младият нептунианец Ар-Дел Моунтър, разположен пред бара. По всичко личеше, че седи тук откакто са прибрани приборите за храна. В залата имаше няколко малки групи пътници, заети с пиене, но никой не правеше компания на Моунтър. Донал тръгна право към него. Ар-Дел не помръдна. Само вдигна поглед от чашата и проследи приближаването на Донал.
— Може ли? — попита дорсаецът.
Моунтър отговори неуверено и бавно, сякаш изпитото му пречи да говори.
— Ще ми бъде приятно да поговорим — пръстите му застанаха на пулта за поръчки. — Какво ще пиете?
— Дорсайско уиски.
Моунтър натисна съответният бутон. Само след миг на масата имаше пълна чаша.
Донал взе питието и внимателно го опита. През нощта, когато празнуваше пълнолетието си, добре опозна действието на алкохола. Забеляза, че нептунианецът го гледа с необичайно ясен и проницателен поглед.
— Вие сте по-млад от мен. Дори изглеждате по-млад — каза Ар-Дел. — Как мислите, на колко години съм?
Донал внимателно го огледа. Лицето на Моунтър, независимо от уморения и преситен вид, беше лице на юноша, току-що започнал да възмъжава. Но това младежко изражение изобщо не се връзваше с разпиляната коса и липсата на воля.
— Една четвърт от стандартното столетие — предположи Донал.
— Тридесет и три абсолютни години — поправи го Ар-Дел. — До двадесет и деветгодишна възраст бях ученик, нещо като монах. Много ли пия според вас?
— Мисля, че по този въпрос няма съмнения — отвърна Донал.
— Съгласен съм — каза Моунтър с една от неговите полувъздишки-полуизсвирвания. — Напълно съм съгласен с вас. Няма съмнение. Това наистина е единственото нещо в тази проклета от Бога вселена, в което не бива да се съмнявате. Да… Исках да поговоря с вас, но не за това.
— А за какво? — Донал отново отпи от чашата.
— За храбростта — каза Ар-Дел и внимателно се вгледа в дорсаеца. — Вие храбър ли сте?
— Това е качество, необходимо за всеки войник. Защо ме питате за него?
— И никакви съмнения? Никакви съмнения?
Ар-Дел разклати питието в чашата си и отпи.
— Не се ли страхувате, макар и тайно, че в най-неподходящият момент ще ви омекнат краката, ще ви се разтупти сърцето и вие ще се обърнете и ще избягате?
— Разбира се, че няма да се обърна и да избягам — заяви Донал. — Все пак аз съм дорсаец! Що се касае до това какво чувствам, мога да ви кажа, че никога не съм изпитвал емоциите, описани от вас. А дори и да…
Над главите им се чу мелодичен камбанен звън, който прекъсна думите на Донал.
— Времеви скок след един час и дванадесет минути стандартно време. За доброто самочувствие на пътниците препоръчваме да вземат лекарството и да прекарат времевият скок в сън.
— Глътнахте ли хапчето? — попита Ар-Дел.
— Още не — отвърна Донал.
— Обаче ще го глътнете, нали?
— Много ясно — Донал с интерес се вгледа в събеседника си. — А защо не?
— Според вас приемането на медикаменти с цел избягване на неудобствата не е ли форма на страха?
— Глупости! — възмути се Донал. — Все едно да кажете, че обличането на дрехи с цел избягване на студа е форма на страх. Или че храненето с цел избягване на гладна смърт е форма на страх. Едното е въпрос на удобство, а другото е въпрос… — той се замисли за секунда, — въпрос на дълг.