— Всеизвестно е, струва ми се, че общността ни симпатизира на Адам. И това не би трябвало да ни изненадва с оглед на значимото място, което той заема в историята ни. Според някои, естествено, действията му са равнозначни на подвиг. Мнозина са податливи на този подтик.
— А вие?
— Казвам, че всички го имаме. Доколкото схващам въпроса ви, питате ме дали одобрявам този импулс, или смятам, че трябва по-скоро да го сдържаме. Адам е обзет от съчувствие към безпомощното момиче. Разпоредбите изискват да пренебрегне съчувствието, а доводите за подобни разпоредби са необорими. Дори и да е убеден, че заплахата от чума е отминала, не е разумно да поема сам отговорността за решение, което засяга цялата нация. Той не е експерт по вирусология. От друга страна, вярвам, че онези, които изпитват потребност да осмислят действията на Адам като героизъм, инстинктивно схващат значимата роля на съчувствието. Една постоянна доза емпатия навярно е задължително условие за успешното функциониране на обществото.
За пръв път и у тримата изпитващи настъпи видима промяна. Поизправиха се. Председателят сякаш се извиси още по-високо, очите му светеха.
— Искате да кажете, че общество, опустошено от чумата, е за предпочитане от общество, разядено от безразличие?
— Прекрасно структурирахте проблема — отбеляза Анаксимандър.
— И какъв е отговорът ви?
— Мисля, че с оглед на обстоятелствата романтизмът на Адам е неоправдан, ала историята доказва, че имаме причини да му бъдем благодарни.
Възцари се тишина. Чакаха да продължи, но Анакс знаеше, че се е отървала на косъм, и замълча, решена да не се оставя повече да я подвеждат.
— Интересен отговор — вметна един от изпитващите.
— Въпросът беше интересен.
— Сигурен съм, че следите внимателно часовника. Първият час от изпита мина. От време на време ще ви молим да излизате от стаята, за да определяме по-нататъшната насока на разговора.
— Искате да изляза сега?
— Ако нямате нищо против.
— А времето?
— Ще спрем хронометъра.
Първа почивка
Анакс усети как вратите се плъзгат зад нея. Поредният неочакван ход. „Един час мина, остават още четири. Спокойно“, рече си. Пред входа на чакалнята стоеше охранител. „Сигурно за да ме спре, ако се опитам да се свържа с някого“, помисли си тя. Беше по-възрастен от нея. Погледна го и се усмихна. Той се извърна.
Анакс се зарече да използва пълноценно почивката. В интерес на истината паузата бе съвсем навременна. Излъга ги. Не го съзнаваше, докато не се почувства принудена да го изрече на глас; усещането бе толкова странно, че няма как да не са забелязали. Да, действията на Адам бяха романтични, нерационални, неоправдани. Ала ги излъга, щом поискаха да коментира реакциите му.
Не знаеше дали би сторила същото на негово място, но бе сигурна, че Адам е постъпил правилно. Опита се да потисне това ново и опасно прозрение и да се съсредоточи върху следващата част от изпита — несъмнено подробностите около ареста на Адам и последвалия съдебен процес. Напомни си колко добре е подготвена, колко много иска да успее, колко щастлива ще бъде да зърне лицето на Перикъл, когато му съобщава резултата.
След половин час чакане Анакс попита:
— Знаете ли колко време ще им отнеме?
Охранителят се обърна към нея. По изражението му прочете, че не е очаквал да го заговори.
— Откъде да зная? — отвърна с изненадващо мек и тих глас. Изобщо не приличаше на охранител.
— Помислих си, че ако често сте тук…
— За пръв път ми е. Никога не съм бил тук.
— Но ме наблюдавате?
— Какво? — по лицето му се изписа объркване.
— Нали сте охранител? Задачата ви е да не ми позволявате да се свързвам с никого.
— Няма как, дори и да решите. Всяко ъгълче на сградата се следи. Електронният трафик също.
— Зная. Просто реших, че сте допълнителна мярка…
Охранителят се разсмя.
— Какво има? Нещо смешно ли казах?
— И аз си мислех същото. За вас.
Чак сега Анакс забеляза втората врата.
— Значи и вие сте…
— Да, излязох оттук.
— И как върви?
— Не зная. Не очаквах да има почивки.
— И аз. Изнервящо е, нали?
— Малко.
— Между другото — казвам се Анакс.