— Не мисля да дискутирам политически въпроси с теб.
— Защо не? — попита Арт с глава, наклонена в пародия на любопитство.
— Наблюдават ни. Не съм глупак. Зная какво целят.
— Какво?
— Много просто. Всичко е пропаганда. Нали излъчват срещата ни в комуните?
— Много параноична идея.
— Сега млъквай! Игричката свърши.
— Времето не е изтекло.
— Не са ми дали хронометър; отброявам наум. Имам чувството, че е минал час. Греша ли?
— Седем минути.
— Плюс онези пет. Почти свършихме.
— В крайна сметка ще се научиш да ме харесваш и ще искаш да си говорим непрекъснато.
— Татко Уилям ли ти го каза? Последният му робот беше детеубиец, ако не се лъжа.
— Притеснява ли те това?
— Имам си по-важни тревоги.
— Не бива да се безпокоиш. Откриха дефектите. През първите четиридесет години споровете в кръговете, заети със стимулираното съзнание…
— Какво?
— Стимулирано съзнание. Теорията за изкуствена репликация на съзнателна дейност.
— Не съществува изкуствено съзнание.
— Моето е такова.
— Как не! — в очите на Адам светнаха искрици решимост. — Ти си чисто и просто сложна електронна машинария. Аз казвам нещо, информационната ти банка възприема звука, сравнява го със записани предварително думи и програмата автоматично избира отговор. И? Аз разговарям с теб, ти издаваш звуци. Ако ритна стената, тя ще произведе шум. Каква е разликата? Да не би според теб и стената има съзнание?
— Не зная. Защо не я попиташ.
— Разкарай се! — отсече Адам, но Арт не се предаваше лесно.
— Мисля, че имам съзнание. Какво още искаш да знаеш?
— Не е съзнание; програмиран си.
— Не отричам. А ти откъде си сигурен, че си разумно същество?
— Ако раждаше истински мисли, не би задавал такива въпроси. Ако притежаваше съзнание, щеше да знаеш.
— Мисля, че притежавам. Мисля, че го зная.
— Времето изтече — обяви Адам.
— Още една минута.
— Добре. Да я използваме, като поспорим доколко може да се вярва на хронометъра ти.
— Е, аз поне имам часовник.
— А аз отброявам наум.
— Щом времето е изтекло, защо продължаваш да говориш?
Адам впери очи в андроида с мрачна усмивка и здраво стисната челюст. Възцари се тишина, двамата се вторачиха напрегнато един в друг. От окото на Арт се отрони сълза и се стече по тъмното му космато лице.
Изпитващите спряха холограмата и образите затрептяха и избледняха. Анакс се обърна към комисията. Опита се да потуши необяснимото чувство, което изпитваше всеки път, когато гледаше тази част от холограмата.
— Интересен прийом — вметна екзаминаторът. — Ще прекъсваме за допълнителни разяснения на интерпретацията ви. Защо плаче Арт? Стенограмите не споменават такова нещо.
— Стенограмите не отделят внимание на изражението — обясни Анаксимандър. — Но според мен създателите на програмата се стремят да подтикнат Адам да комуникира с Арт на всяка цена и с всякакви средства.
— Историците спорят по въпроса, какви чувства изпитва Адам към механичния си събеседник. Какво според теб се случва в самото начало?
— Адам е ядосан — обясни Анаксимандър. — Съдя от стенограмите. Безспорната агресия в думите му подкрепя това твърдение. Въпросът е що за гняв е това. Адам се изживява като герой? Или устоява принципите си? Не мисля. Мнозина смятат, че Адам се е държал предизвикателно, но аз подминах този момент. Не мисля, че Адам е предизвикателен. Мисля, че е изплашен.
— И каква е субективната ти реакция спрямо неговата безпомощност?
— Не знаех, че ще обсъждаме личното ми мнение — възпротиви се Анаксимандър. — Като историк се опитвам само да…
— Как се чувстваш, наблюдавайки състоянието му? — тросна й се екзаминаторът.
Анакс усети как се изчервява. Субективната й реакция? Личните чувства не влизат в работата на историка. Би било глупаво да ги споделя, дори когато го принуждават. Анакс се опита да заобиколи темата.
— Чувствам се несигурна. Затова холограмата ме затрудни толкова. Не зная как да откликна. Емоциите ми са двойнствени. Както и да изобразя Адам, усещам, че пропускам значими аспекти от поведението му. Като дете, което се опитва да сглоби пъзел, но не разбира, че една от частите липсва. Съжалявам, зная, че вероятно звучи сякаш се опитвам да избегна въпроса.