— А ти? Ти плака ли, когато ме отведоха? Това ли се опитваш да ми кажеш?
— Опитах се да те убия — припомни му Адам.
— Може би чувството за вина те е посмекчило. И друг път се е случвало.
— Момичето беше малко — това исках да кажа. Порасна. И вече не вярваше на думите на куклата.
— И щом спря да вярва, захвърли куклата ли?
— Даде ми я.
— Значи с мен не ти е за пръв път?
— С друг приятел хванахме заек и натъпкахме червата му в корема на куклата. После я завързахме на релсите. Изчакахме да дойде влака и снимахме. Много се забавлявахме.
— Измисляш си.
— Правилно. Никога не бих наранил кукла.
— Не се ли боиш?
— От какво?
— Че куклата би могла да те нарани? Опита се да ме унищожиш. Може би дълбоко в съзнанието си тая отмъстителност?
— Ти нямаш съзнание. Достатъчно убедителен ли бях?
— Може би изчаквам да заспиш и да те халосам с кирка. Знаеш, че аз не спя. Винаги съм нащрек.
— Отдавна да са ме убили, ако са искали.
— Но ако го направя аз, ще изглежда като нещастен случай. Чудесно решение на малкия им проблем.
— Ако ще ме убиваш — вдигна рамене Адам, — убий ме. Не се притеснявам. Вземи живота ми, ако трябва, но не си мисли, че ще ми отнемеш съзнанието.
Адам изкуцука към далечния край на стаята — бавен и очевидно болезнен процес. Арт поизчака и го последва. Адам въздъхна.
— Не искам да те обидя — подхвана Арт, — но миришеш лошо.
— Нямаш обоняние.
— Няма да те нараня. Не мога. Искаш ли да знаеш защо?
— Не.
— Приеми го като наказание тогава.
— Как би могъл да ме накажеш, щом не би могъл да ме нараниш?
— Понякога наказанията са за добро. Когато изготвяли идейния проект, спорили много с какви ограничаващи поведенческия модел чипове да ме снабдят. Най-наивният подход изисквал да се елиминират всички негативни човешки качества, но това е лесно само на пръв поглед. Задаваш способност да се промислят последиците от действията и получаваш андроид, парализиран от нерешителност. Недостиг на загриженост за околните и роботът ще се развие преждевременно и ще унищожи конкурентните прототипове. Това се е случвало в действителност. Прекалена отзивчивост и андроидът пада изтощен от усилията си да угоди на всички. Затова съм тук и с теб сега. Философите разбрали, че колкото и да се стараят, няма как да отличат доброто от лошото. Доброто си е добро и толкоз. Единственият изход е да се даде възможност на андроидите сами да се научат, да възприемат триковете, с които ви е облагодетелствала еволюцията. Както виждаш, добродетелността вече не е цел номер едно. Остава конкурентоспособността. Но не се безпокой. Дори да се окажеш лош пример, аз не мога да нараня друго съзнателно същество. Заради императивите на базисната ми програма.
— Сещаш ли се, че всичко това ми е безразлично? — прекъснато Адам.
— Не ти вярвам — отвърна Арт. — Имам детектор на лъжата. Сканира и ириса ти. Отличен е.
— Жалко, че нямаш детектор, който да те предупреждава, когато станеш прекалено досаден.
— Всъщност това е друга интересна история.
— Нищо подобно.
— Искаш ли да млъкна?
— Ако обичаш.
— Ще опитам.
Тишината продължи не повече от минута. През цялото време устните на Арт се движеха, сякаш беззвучно оформят думи в главата му.
— Накрая ще ти писне — изрече най-сетне Арт. — И двамата го знаем. Какъв е смисълът да се преструваме?
Адам не отговори.
— Сега ще се изключа. Но сензорите ми ще действат. Ако ти се прииска да поговорим, само дай знак. Напредваме, не мислиш ли? Мразиш ме по-малко от вчера, нали?
Изображението избледня. Първата холограма на Анакс свърши. Настроението в стаята се бе променило. Осветлението изглеждаше някак по-приглушено, въздухът — по-хладен. И тримата от комисията я гледаха в упор. Анакс се почувства като в клопка и за пръв път — поуплашена.
— Харесваш ли Арт? — обади се единният.
— Съжалявам. Не разбирам какво ме питате. Кое да му харесвам?
— Кой ви е по-симпатичен?
— Адам.
— Защо?
— Той е объркан. Изплашен.
— А Арт?
— Арт няма от какво да се бои.
— Отговорите ти стават по-необмислени.
— Така е.