— Мислиш ли, че постъпвате умно?
— Мисля, че не постъпвам умно.
Анакс разбра, че е стигнала до точката, от която връщане назад няма. Вече нищо не можеше да я върне в изходна позиция. Нямаше друг избор, освен да върви напред и да ги убеди, че гледната й точка, макар и нетрадиционна, предлага нов поглед върху историята.
Анакс бе подготвена. Перикъл я бе предупредил, че избраният от нея път е спорен.
— Но какво от това? — винаги възкликваше Анакс. — Какъв е най-лошият изход? Ако не ме приемат в Академията, очакванията ми ще се потвърдят. Не е опасно да пробваш.
Сега обаче я обзе чувството, че може би е сбъркала. Усети смътен страх, като сянка, видима само с периферното зрение, която изчезва, щом се обърнеш към нея. Анакс се надяваше, че комисията не усеща безпокойството й. Съсредоточи се върху следващия въпрос. Реши да не се опитва да разгадава подтекста, а да отговаря възможно най-откровено.
— Какво си мисли сега Адам? Какво е отношението му към андроида? — попита екзаминаторът.
— Има три аспекта. Първият е интелектуалният отклик. Адам е искрен, когато казва, че за него Арт е машина и нищо повече. Логично погледнато, машината не може да разсъждава, може само да пресмята. Така мисли Адам, а той вярва, че поведението трябва да отговаря на възгледите. Възпитавали са го като философ. Така са преминали формиращите го години. Вярва, че разумът трябва да надделява над чувствата.
— По-рано сподели, че не си привърженик на конспиративните теории. Каза, че когато Адам видял Ева, последвал сърцето, а не разума.
— Тук няма противоречие. Адам вярва, че умът трябва да го води. Не мисля обаче, че спазва на практика това убеждение. Стигаме до втория аспект. До битката, в която участва всеки. Разумът ни нашепва едно, но ние си оставаме жертва на емоциите. Да вземем например уличните котки. Наблюдавали ли сте как децата се сприятеляват с тези окаяни създания? Присядат търпеливо на тротоара и прибягват до всякакви хитрости, за да спечелят доверието на животинката. И какво се изписва по лицето на детето, когато котката най-сетне преодолее страха и се приближи? Най-широката усмивка на света. Детето говори на котето, гали го, сякаш е същество от неговия вид. Така сме устроени — да гледаме на другия като на наше продължение. Когато котката мърка, си мислим, че е щастлива по начин, по който сме щастливи и ние. Когато се подплаши от рязък шум и побегне, мислим си, че разбираме страха й. Адам започва да разговаря с Арт. Това е грешка. Поведе ли диалог, вече не може да гледа на Арт само като на машина. С всяка разменена реплика се засилва илюзията, че андроидът е живо същество. Говори ли някой като нас, изслушва ли като нас, значи — независимо колко доводи можем да приведем за обратното — бавно, но сигурно започваме да се отнасяме към него като към себеподобен. С течение на времето действието прераства в навик, а навикът сломява разума. Адам вярва в разума, но следва сърцето. Но, както споменах, три аспекта описват чувствата ми…
— Чувствата на Адам искаш да кажеш? — прекъсна я екзаминаторът.
— Моля?
— Каза „чувствата ми“. А имаше предвид „чувствата на Адам“.
Анакс осъзна грешката си и сведе засрамено поглед.
— Съжалявам. Стигнах до… третия аспект. Адам започва да усеща нещо странно, нещо, което оборва и разума, и емоциите му. Той започва да харесва Арт. Характерът на андроида му допада. И Адам разглежда това като слабост.
— Много добре. Приключваме с първата холограма. Да преминем към следващата част. Прескочила си шест месеца, доколкото разбирам. Разкажи ни какво се случва за половин година.
Анаксимандър започна:
— Адам и Арт вече разговарят по-свободно. Адам, вероятно поради гореизложените причини, възприема Арт като приятел или поне като съкилийник. Според някои Адам действа по-рационално, отколкото изглежда на пръв поглед, и вече е започнал да оформя плана си. Както и да е; знаем, че повече не се е нахвърлял върху Арт. Наблюдаващите философи решават, че е безопасно да започнат серия поведенчески експерименти с цел едновременно да подпомогнат и да изследват развитието на андроида. Протоколите свидетелстват, че Адам се държи мило и е склонен да сътрудничи в експериментите.
— Обясни ни защо избра точно този момент като втори нагледен пример по темата.
— Разтопяването на ледовете е постепенен процес. Бих могла да се спра на който и да е момент като илюстрация и се изкушавах да го направя в името на оригиналността. Но избрах момента, когато за пръв път през тези шест месеца конфликтът се възражда. Много учени възразяват срещу тенденцията да възприемаме историята като серия от конфликти, но аз не споделям тревогите им. Ценностите излизат на преден план тъкмо в конфликтни ситуации. Макар да се държи добре, нещо не дава мира на Адам. Точно в този момент съмненията изплуват на повърхността и имаме възможност да ги видим. И, разбира се, избирайки Деня на декларацията, се спрях на една от най-значимите дати в историята ни. Дълг на историка е не да страни от такива събития, а да хвърля нова светлина върху тях.