Толкова очевиден факт, че досега Анакс някак си го бе пропускала. Обзе я вълнение. Най-сетне разбра какво липсва в кадрите, изобразяващи сблъсъка. През цялото време бе търсила промените само у Адам. Ала и Арт се променяше.
— Ще довърша вместо теб — продължи Арт. — Силицият ражда РНК и клетките и накрая — мозъка, езика… Сигурен ли си, че не знаеш това? Всяко детето знае. Е, поне дете-андроид. Ще опиташ ли да изградиш хипотеза? Не? Добре. Светът на силиция, светът на въглерода, светът на…? Светът на разума! Не ти ли беше хрумвало?
Адам не отговори.
— Вие, хората, се ласкаете от мисълта, че сте създали света на идеите, но сте безкрайно далеч от истината. Идеята влиза в мозъка отвън. Тя го реорганизира, за да пригоди интериора по свой вкус. Сварва други идеи, настанили се там преди нея; бори се с едни, с други се съюзява. Съюзите оформят нови структури, за да се защитават от натрапници. И в подходящия момент идеята изпраща военните си отряди да завземат нови мозъци. Успялата да се утвърди идея пътешества от мозък в мозък, завладява нови територии и пътьом мутира. Живеем в джунгла, Адам. Много идеи отмират. Оцеляват само най-силните. Вие се гордеете с идеите; смятате ги за свои творения, ала те са паразити. Защо според теб еволюцията засяга само физическата форма? Еволюцията не държи сметка за средствата. Кое се е появило първо — разума или идеята за разум? Не си ли се питал досега? Те са възникнали едновременно. Съзнанието е идея. Това е урокът, който трябва да научиш, но се опасявам, че надхвърля възможностите ти. Слабото ви място е, че се смятате за център на събитията. Нека погледнем отвън. Следиш ли логиката? Зная, че слушаш. Като всеки паразит мисълта не може да съществува без услужлив домакин. Но колко време според теб й е отнело да си създаде ново, по-подходящо вместилище? Би ли ми отговорил кой ме е създал? Кой е автор на мислещата машина? Машина, способна да разпространява мисли с поразяваща ефективност. Аз не съм сътворен от човеците, изградили са ме идеите.
Арт говореше въодушевено с разширени очи и разтегнати устни; лигите се стичаха чак до края на покрития с гъста оранжева козина врат. Адам се свиваше и трепваше, когато доводите на Арт улучваха право в целта.
— Колко според теб ще отнеме да извадиш цялата информация от мозъка си и да я опишеш дума по дума? — попита андроидът. — Колко човешки живота? Съдържанието на моя мозък може да бъде копирано за по-малко от две минути. Преди малко те излъгах. Експериментът вече е приключил. Преди две седмици осъществихме първия пълен трансфер. Когато на следното утро прекрачих прага, бях нов-новеничък до последната жичка и чип. Но ти не схвана разликата, нито пък аз. Другото ми „его“ е в режим на изчакване. Някой ден, скоро, надявам се, ще се запозная със себе си. Думите са остарял и тромав механизъм. Създаването на по-ефикасен метод за пренасяне на мисли е било неизбежно. Мисълта ме е сътворила, защото е успяла да го направи. Какво ще се случи по-нататък? Мисълта ще ме използва, както положително е използвала и теб. И кой ще просъществува — ти или аз? Отговори ми, господин „Плът и кръв“. Кой е по-дълговечен? Кого ще предпочете мисълта?
Арт се спусна напред и насочи дългия си метален пръст към гърдите на Адам. Адам отблъсна ръката му.
— Грешиш — бавно и тихо проточи Адам, едва сдържайки се да не избухне.
Арт предпочете да пренебрегне предупреждението.
— Защо? — попита той.
— Няма смисъл да обяснявам. Няма да ме изслушаш.
— Толкова ли можеш? Звучиш като дете.
Във версията на Анакс гневът на Адам не беше привиден, бе нажежен до бяло. Коренно различен и от сдържаната убеденост, описана в текстовете на рационалистите, и от необузданата страст, предпочитана от романтиците. Според Анакс в думите му се четеше омраза. Те звучаха не толкова като химн на живота, колкото като отрицание на всичко, което е неспособен да разбере.
— Питаш ме кого ще предпочете мисълта! — изригна Адам. — Само машина може да зададе такъв въпрос. И само човек може да отговори. Защото аз съм мисъл, а ти си само шум!
Арт не отстъпи. Застина на място с наклонена глава с вторачен, непроницаем поглед. Какво ли означаваше? Любопитство? Интерес? Уплаха? Нищо подобно, ако се вярва на Адам.
— Когато разговарям с теб, невроните ми пламтят, гласните ми струни вибрират на фона на хиляди електрохимични реакции, но ако си мислиш, че с това се изчерпвам, значи не разбираш изобщо света. Програмата те е лишила от по-дълбоката истина. Аз не съм машина. Какво знае машината за аромата на влажната трева призори или за плача на бебето? Аз съм усещането за топлите слънчеви лъчи, галещи кожата ми, аз съм прохладата, която хладният бриз ми носи. Аз съм всички онези земи, където кракът ми не е стъпвал, ала въображението ми рисува. Аз съм вкусът на дъха на Жената, аз съм цветът на нейните коси. Подиграваш ме, че дните ми са преброени, но именно страхът от смъртта ми вдъхва живот. Аз съм мислителят, който промисля мисълта. Аз съм любознателност, разум, любов и омраза. Аз съм безразличие. Аз съм син на баща, който на свой ред е син на своя баща. Аз съм карал майка си да плаче и да се смее. Аз съм чудо и съм чудесен. Да, светът натиска бутони, преминавайки през твоите чипове. Но светът не преминава през мен. Той се връща отново и отново. Аз съм в него и той е в мен. Аз съм средството, с което Вселената е опознала себе си. Машината не може да ме сътвори. Аз съм смисълът.