— Дали е възвишено или не, няма значение.
— Аз мисля, че има — възрази Арт. — Мисля, че те водеше сърцето. Мисля, че разумът ти вече е осъзнал, че грешиш.
— Не бива да използваш тази дума — посъветва го Адам.
— Коя дума?
— „Мисля“. Ти не мислиш. Ти обработваш информация.
— Кажи ми тогава какво представлява мисленето.
— Започва да ми писва.
— Предаваш ли се?
Адам се наведе към андроида. Не би могъл да обърне гръб на предизвикателството. Дори и да иска.
— Мисленето е повече от действието. То е знание за извършеното. Мозъкът поддържа ритъма на сърцето ми. Прави го автоматично. Без аз да го съзнавам. Това е функция на мозъка, но не и на мисленето. Ако ме замериш с нещо, ще го отбягна инстинктивно. Без да размислям.
Адам махна бързо с ръка пред лицето си, сякаш да се предпази от удар.
— Сега обаче ти показвам движението съзнателно. Мисля за него. Правя го целенасочено. Външният наблюдател не схваща разликата. Разликата е в намерението, не в резултата. Наричаме го диференцирано мислене. За теб е важна информацията, за мен — смисълът. Изговарям думите, понеже искам да кажа нещо. Понякога обаче говоря насън, дори с въображаем събеседник. Това е друг вид говорене. И отново разликата е в мисленето, в съзнателния метод, с който подбирам думите. И затова ти не си като мен. Мърдащите ти устни са като биещото ми сърце. Машина, създадена с определена цел, ала лишена от собствени намерения.
Арт срещна вторачения поглед на Адам и се подсмихна.
— Спорът е сложен — подхвана Арт, — защото ти съдиш от собствената си позиция. Не оспорвам дефиницията ти; не приемам само твърдението, че моето мислене не отговаря на тези стандарти. Естествено е да разсъждаваш така. Виждал си много машини. Виждал си как ги сглобяват и знаеш, че се състоят само от подвижни механизми и чипове. Знаеш, че не могат да мислят. Автоматичните врати не мислят. Пушката няма собствено мнение. И заключаваш, че машините не могат да разсъждават. Според теб мисленето изисква по-специални качества. Опитай се обаче да погледнеш от моята позиция. Аз виждам много създания с мозък. Червей, мушица, горска пчела. Мислят ли те, или са машини? Мога да говоря на седем езика. Мога да споря с теб на всеки от тях. Мога да създам свой прототип от нищото. Да творя поезия, да те победя на шах. Кой тогава е по-мислещият, аз или горската пчела? Аз съм просто машина, а пчелата има мозък. И следователно, поне според твоята логика, тя е по-велик мислител.
— Моят мозък е доста по-голям от нейния.
— Моите чипове са по-сложни от онези на автоматичната врата.
Адам и Арт се изправиха лице в лице. Като в напрегнат момент от класически филм, само че разликата в ръстовете зареждаше кадъра с комичен оттенък.
— Когато бях малък, преди да ме прехвърлят при войниците, учителите ни показваха главоблъсканица. Наричаха я китайската стая.
— Зная я прекрасно.
— Ще ми позволиш ли да доразкажа историята?
— Знаеш, че имам готов отговор.
— Когато направят повече роботи, новите ти събратя също няма да те харесат — отсече Адам и седна.
Арт застана очаквателно срещу него. Гневът на Адам се беше смекчил. Заговори бавно, сякаш претегля думите, които, изненадващо и за самия него, се отронват от устните му.
— В китайската главоблъсканица трябваше да си представя стая с множество лостове и макари, образуващи невъобразимо сложна конструкция. После — че съм в средата на стаята и през пролука на вратата ми подават съобщение, написано на непознат език. Да речем, китайски. Предполага се, че разполагам с книга с подробни инструкции, която ми подсказва кой лост да натисна за всеки йероглиф в бележката. Макарите се задвижват; наблюдавайки движението им и следвайки инструкциите в наръчника, дърпам други макари и натискам още лостове. Накрая те спират и показалецът на машината ми сочи към стената; върху нея изплуват йероглифи, които трябва да препиша, за да отговоря на съобщението. Спазвам инструкциите и предавам бележката си през пролуката. Аз не съм разбрал посланията — нито полученото, нито изпратеното — но благодарение на сложния механизъм от лостове и макари, говорещият китайски от другата страна на вратата схваща смисъла. Написва ми друга бележка. Аз отново действам според инструкциите и така нататък. Постепенно с владеещия китайски завързваме разговор. Само че аз не разбирам съобщенията. Участвам в безсмислен диалог. Изводът, както ни учеха, е, че съзнанието не е елементарна механика. Формата и същността на идеята са различни неща. Владеещият китайски предполага, че зад стената има мислещо същество, което разговаря с него, но предположението му е напълно погрешно. Вътре сме само макарите, лостовете и аз самият — движещата сила, която просто следва инструкции, без да разбира нищо. Ето това според мен си ти. Ти си китайската стая.