— И аз смятам, че съм китайската стая — отвърна Арт. — И това обезсмисля доводите ти.
Адам погледна Арт и зачака обяснение.
— Не разбирам.
Вече говореха по-тихо, с повече респект. Сякаш съзнаваха, че крачат един до друг и стигнат ли целта, връщане назад няма.
— Мога да ти дам обяснение — меко произнесе Арт и срещна погледа на Адам, — но не мисля, че наистина искаш да го чуеш. Твърде умен си, за да пренебрегнеш добрите доводи. А тогава няма да ме възприемаш като машина. Ще ти стане тежко. Вероятно трябва да изчакам, докато преценя, че си подготвен. Ако почакам, може би сам ще разбереш.
— Твоя воля.
— Не — настоя Арт. — Искам ти да решиш.
— Обясни ми.
— Сигурен ли си?
След кратко колебание Адам отвърна:
— Сигурен съм.
— Добре — кимна Арт. — Първото съобщение на китайски гласи: „Ще изгоря дома ти до основи“. Кажи ми сега какво отговаря машината.
— Няма значение — отбеляза Адам. — Единственото изискване е отговорът да е смислен.
— Не е така — поправи го Арт, — изисква се и друго. Изборът от смислени отговори е огромен. Може да е блъф: „Направи го. Писна ми да стоя тук като затворник.“ Или пък агресия: „Не ме принуждавай да изляза и да ти издърпам китайските ушички“, или опит да се отвлече вниманието на събеседника: „Защо си решил да ме запалиш?“, или молба: „Недей, ще направя каквото пожелаеш. Какво искаш?“. Има хиляди реплики и милиони начини да ги изразиш. Примерът ти е валиден само ако знаем как машината подбира отговора.
— Това няма значение — прекъсна го Адам. — Да речем, че избира произволно. Първото, което й хрумне.
— Но тя няма съзнание.
— Не предназначена да бъде разумно същество — тревожно вметна Адам. — Не става дума за това. Машината просто демонстрира един принцип.
— Да — съгласи се Арт. — Обмисли обаче по-дълбоко принципа. Преди малко ми каза, че си различен от мен, защото придаваш смисъл на нещата. Но виж на какво е способна твоята стая. Тя трябва да умее да тълкува намеренията на китайския си събеседник и, отговаряйки, да преследва собствените си цели. Няма ли намерения, разговорът е невъзможен.
— Не е вярно — прекъсна го Адам. — Може системата да е програмирана да тълкува модели. Появи ли се този символ, отпечатай еди-кой си. Достатъчно сложна програма може да заблуди събеседника.
— Зависи колко е интелигентен събеседникът, но пропускаме главното. За обикновен разговор стаята, разбира се, не се нуждае от съзнание. И ти не ангажираш съзнанието си, поздравявайки служителите от охраната, които чистят килията ти. Но в един момент, когато се наложи „стаята“ да порови из спомените си, да откликне на нови обстоятелства, да прецизира целите си — тоест всичко онова, което правиш и ти, когато водиш смислен разговор — положението се променя. Въобразяваш си, че феноменът „съзнание“ е мистичен дар от небесата, но в крайна сметка съзнанието е контекстът, в който се осъществява мисленето. Съзнанието е търсене на достъп до спомените. Защо се забравят първите години? Защото съзнанието все още не се е развило напълно.
— Отбягваш въпроса — настоя Адам, но в очите му се изписа съмнение. — Аз съм в стаята и изобщо не разбирам разговора. Той се осъществява и без да го съзнавам. Обясни ми го, ако можеш.
Арт кимна, сякаш доволен, че краят на дискусията наближава.
— Няма нужда да участваш съзнателно в разговора, защото човекът от другата страна на стената не говори на теб, а на машината, чийто лостове дърпаш. А машината разбира достатъчно.
— Това е нелепо — възрази Адам, по-скоро по навик, отколкото убедено.
— Защо? — предизвика го Арт.
— Макарите и лостовете разбират.
В гласа на Адам прозираше истината. Той знаеше колко слаб е доводът му.
— Не можеш да тръгнеш от предположението — поправи го меко Арт, — че машините не разбират как да оформят становища, по принцип неразбираеми за машини. Наистина в реалния свят лостовете и макарите не са най-ефикасното средство да постигнеш целта. Необходим е мозък. Мозък като твоя може би или още по-добре — като моя.
— Думи, думи… — разколебано проточи Адам.
— Говоренето не е само думи — настойчиво се възползва от предимството си Арт. — Точно това искам да кажа.
Адам се отмести, спря току пред стената и се вторачи в нея. Проговори, без да се обръща. Гласът му звучеше пискливо и пресекваше неуверено.