— Приемаш ли това обяснение?
— Не съм обмисляла други.
— Защо?
— Доверила съм се, предполагам, на предшествениците си.
— Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че си сбъркала?
Анакс ги изгледа един по един. Чертите им се бяха изопнали и изглеждаха заплашително в притъмнената стая. „Възможно е да знаеш нещо, без да го разбираш“, каза й веднъж Перикъл. „Знанието започва като чувство. Разбирането е разкопаване, разчистване на пътя от чувството към просветлението.“ Сега Анакс го изпитваше на гърба си. Знаеше, че нещо се е променило. Бъдещето се очерта някъде отвъд полезрението й. Дали фантазира, дали нелепата уплаха е плод на въображението или на убедеността, че е в опасност.
— Ще опитам да не се изненадвам — каза Анаксимандър. — Изненадата е външната изява на замъгленото съзнание.
Екзаминаторът кимна с мрачно лице. Анакс се опита да се съсредоточи върху въпросите и да не обръща внимание на изпълзелите сякаш отвсякъде сенки.
— Документите не са изгубени. Просто не са оповестявани.
Анакс зяпна. Как е възможно? Всички документи са публикувани. Нали така гласи основната догма. Общество, което се страхува от познанието, е общество, което се бои от себе си. Не ставаше дума за дреболия, за технически подробности, представляващи интерес само за тесен кръг историци.
Не можеше да си представи по-шокираща, по-опасна информация. Може би най-логичният въпрос бе „Защо сте ги крили?“, но от устните й се изплъзна по-неотложният:
— Защо ми го съобщавате?
— Показваме го само на явилите се на изпит. За да отсъдим, трябва да видим как ще реагираш на истинските събития.
„Ами ако се проваля?“, прииска й се да попита. „Ще ме пуснете ли, след като съм узнала онова, което предстои да разбера?“ Отговорът бе очевиден; от него лъхаше влажната воня на истина, сляпа за слънчевите лъчи. Стаята притъмня още повече.
Страх сграбчи Анакс. Обърна се към холограмата — омагьосана, ужасена, осъзнала докрай колко висок е залогът.
Преди фигурите да се очертаят ясно, Анакс долови смях. Арт и Адам се забавляваха. Седяха от двете страни на малка масичка. Адам дъвчеше. Набитото тяло на Арт бе увито в червена пелерина, която се спускаше до пода и прикриваше металния му торс. Адам изглеждаше поостарял, с помътнели остри черти, съвсем различни от нарисуваните от щедрото въображение на Анакс. Човекът и машината играеха карти.
— Разговарят десет дни преди Последната дилема — уточни изпитващият.
Адам обърна една карта, нададе победоносен вик и вдигна тържествуващо ръце. После насочи показалец към Арт:
— Три на две за човека срещу машината. Какъв е изводът? А?
— Изводът е — равнодушно отвърна Арт, — че прибързваш със заключенията.
Арт свали триумфално трите карти, които държеше.
— Нямаш шанс.
Адам се взря неразбиращо в картите.
— Мамиш.
— Докажи го — усмихна се андроидът.
— И двамата го знаем. Доказателствата са излишни.
— Без улики не знаем нищо. Колко пъти да ти го повтарям? Картината затрептя. Лицето на Адам стана сериозно. Вторачи се в Арт, после обходи с поглед стаята и прошепна:
— Направи ли го?
Арт кимна.
— Сигурен ли си? — нервно настоя Адам.
— Защо да те лъжа?
— Мога да измисля хиляди причини.
— Кажи ми тогава защо ме помоли да го направя? Обеща да ми обясниш.
Адам даде знак на Арт да се доближи плътно до него. Арт се наведе. Адам атакува без предупреждение, прескочи масичката, сграбчи врата на Арт с две ръце и заблъска все по-силно напред-назад сякаш безучастния андроид. Косматата глава на Арт се лашкаше върху тънкия врат, докато накрая меко тупна на пода. Адам Отскочи, вперил поглед във вратата. Нищо не се случи.
Тялото на Арт се раздвижи бавно под дългата роба. Две блестящи ръце се протегнаха, хванаха главата и нежно я закрепиха на място. Последва изщракване и очите на Арт светнаха. Главата се килна — дали въпросително, дали за да се намести?
— Както виждаш — обяви Арт невъзмутимо, — дизайнът ми е доста усъвършенстван. Сглобяването вече е проста работа. Това беше тест, нали?
Адам кимна.
— Глупав тест. Искаше да провериш дали ще се втурнат да ме спасяват. Дали съм спазил обещанието, или все още ни наблюдават. Възможно е обаче да ни следят, но да са решили да не се намесват. Може би искат да те заблудят и да разкрият тайната ти.
— Откъде ще знаят, че имам тайни?
— Защо иначе ме накара да повредя видеонаблюдението?
— Попитах те откъде ще знаят? — присви очи Адам.