— Може да съм им казал — отвърна Арт, забележително спокоен за същество, което само преди миг е било без глава.
— Каза ли им?
— Не. Но и в това отношение нямаш друг избор, освен да ми се довериш. Остави ме без глава, но не научи нищо.
— Може да съм го направил за забавление.
— Ще ме посветиш ли в тайната си?
— Май си промених мнението. Твърде рисковано е.
— Животът е риск. Трябва да побързаш с решението. Изпратих на екраните им сглобено изображение, но разполагаш само с тридесет минути.
Адам погледна изпитателно Арт.
— Добре. Ще ти се доверя. Моля те да не споделяш с никого това, което ще ти кажа. Съгласен ли си?
— Едва ли ще ми кажеш нещо, което съм принуден да предам.
— Никога не отговаряш директно.
— Машина съм. Не се свиква лесно. Времето ти изтича. Надявам се да говориш по-кратко.
— Идеята е проста.
— Най-заразният вид.
— Искам да ми обещаеш, че ще мълчиш.
— Какво означава за теб думата ми? — усмихна се Арт.
— Научил съм се да ценя нещата, които другите дават неохотно.
— Дори когато „другите“ са машини? Нима моята дума не е само звук, като звука, който издава стената, когато я ритнат?
— С този спор сме приключили.
— Никога няма да го приключим.
— Дай ми дума.
— Кажи ми, че моята дума означава за теб нещо повече от обикновен звук.
Напрежението нарасна. Анакс си представяше като наяве как помежду им протича електричество.
— Знаеш, че е така — отвърна Адам.
— Искам да го чуя от устата ти.
— Така е. Думата ти е повече от обикновен шум.
— Какво е тогава? — упорстваше Арт.
— Мисъл — колебливо изрече Адам и се прегърби, сякаш жизнените му сили го бяха напуснали. — Твоята дума е мисъл.
— Тогава я имаш — каза Арт. Анакс бе сигурна, че по лицето му се изписа доволство. — Разкажи ми какво си намислил.
Адам се огледа; очите му се защураха из стаята нервно и нерешително. Заговори, местейки поглед ту към вратата, ту към камерите и тавана.
— Мислил ли си някога как би се чувствал там, навън?
— Не ми трябва да мисля. Зная. Забравяш, че преди да се запознаем, живеех с Уилям.
— Отново затворен.
— Бях тайна.
— А сега те държат тук.
— Така е.
— Затворник — като мен.
— Има разлика — поправи го Арт.
— Каква?
— Мен не ме влече навън.
— Може би ще те убедя.
— Едва ли.
Адам също се съмняваше. Колебанието го издаде.
— Твърдиш, че си съзнателно същество — също като мен.
— Правилно.
— Знаеш, че ми е трудно да го повярвам.
— Зная. Зная и защо ти е трудно да повярваш.
— Мисля — продължи Адам, — че има начин да ме убедиш.
— Какъв е той?
— Помня, че те помолих да не говорим за това. Направих го, само за да сглобя картината. Да я осмисля.
Адам закрачи, сякаш изнася лекция — тихо, дълбоко лично слово.
Арт го следеше с любопитен поглед.
— Не зная какво означава да имаш съзнание. Ти ме разколеба. Понеже ти си единственият ми събеседник, разбирам как постепенно започвам да се отнасям с теб като с разумно създание, каквото съм аз, но това може би е затворнически синдром. Досега да съм се сприятелил със стола, ако теб те нямаше. Може би дори щях да започна да му говоря и да си представям как ми отвръща. Но и в тази килия, където разговарям само с една машина, понякога съзирам истината. Вече не искам да говоря за разум. Искам да говоря само за разлика. Всички мои познати виждат разликата между животното и човека, но не могат да я дефинират, да я измерят. Според някои разликата е толкова незначителна, че не вкусват месо. За тях приликите са по-важни. Така е и с хората отвъд Голямото ограждение. Обучаваха ме да ги убивам на мига. Не защото смятахме, че не си приличаме почти по всичко, а понеже си въобразявахме, че дребните разлики оправдават смъртта. Но аз срещнах погледа й. И дори от толкова далеч съзрях нещо, което никога не съм долавял в очите ти. Първо, докато спорехме, не успях да го назова. Мислех бавно и ти умело насочи собствените ми аргументи срещу мен. Накара ме да се съмнявам в собствения си разум. Умен ход, признавам, но просто ход, нищо повече. След онзи разговор мислих много и вече зная в какво се състои разликата.
В очите на Арт Анаксимандър долови изражение, каквото и през ум не й беше минавало, че ще види. Колебание, уязвимост. Арт замълча, само махна на Адам да продължи.
— В съда ме попитаха защо съм го направил. Защо съм рискувал безопасността на обществото и съм жертвал живота на партньора си, за да спася една непозната. Отвърнах, че така съм го почувствал. Но не е толкова просто. Когато погледнах към океана и лодката й, видях нещо повече от безпомощност. Ако беше само безпомощност, навярно щях да я убия. Убивал съм безпомощни създания. Но аз съзрях авантюризъм, решимост пред лицето на опасността, стремеж към по-добър живот, воля да рискуваш всичко. Долових странния смисъл в това да се впуснеш сам из неведомия океан; помислих си как ли се е надлъгвала със себе си, за да се осмели. Надникнах в нейните очи и видях себе си. Решенията, които съм вземал, стремежите, които съм загърбил и забравил. Съзрях воля, съзрях възможности. Нищо такова не намирам в твоя поглед.