Арт мълчеше упорито, сякаш очакваше Адам да продължи. Напразно.
— Хубава реч — най-сетне отрони Арт.
Гласът му обаче се бе променил. Анакс го усети инстинктивно. Нещо липсваше. Дребна промяна, почти незабележима, ала за пръв път Анакс почувства, че Арт блъфира.
— Страхувам се обаче — продължи Арт, — че виждаш само онова, което искаш да видиш. Не знаеш дали не са качили момичето насила в лодката. Не знаеш дали не се е носела безпомощно по течението, без цел и посока. Не знаеш и какво движи моите думи и действия. Аз съм като животните, които си убивал, за да се нахраниш; толкова живи, колкото ти се иска. Същото е и с нея. Това е голата истина.
— Кажи ми тогава какво те движи? — настоя Адам с нови сили, сякаш почувствал слабостта у андроида.
— И аз мога да ти разкажа една история, ако пожелаеш. Ще й повярваш само ако те устройва. Иначе не. Но каква полза от още истории?
— Не — поклати глава Адам. — Не можеш да ме убедиш. Отказвам.
Анакс погледна крадешком към членовете на комисията. Те не следяха холограмата. Наблюдаваха нея. По лицето на Адам се изписаха непознати чувства. Нещо се надигна у Анакс. Ново усещане — несвързано, наситено, опасно. „Глупаво е“, помисли си Анакс, „ефимерният образ на един отдавна изтлял човек да ме вълнува така.“ Ала бе неизбежно. Незнайно защо неговата съдба се бе превърнала в нейна съдба. Нямаше нищо случайно в избора й на тема за изпита.
— Не е просто историйка — процеди Адам, сякаш думите излизат насила. — Това е разликата между теб и мен. Тя обяснява защо никога няма да ти повярвам. Знаеш ли с каква мисъл се събуждам всяка сутрин? Че трябва да се измъкна оттук. Всеки миг, когато не ме отвличат твоето бръщолевене и техните експерименти, се питам как. Как да променя това? Как да избягам оттук? Не бива да мисля за това. Защото само се измъчвам. По-добре ще е да приема съдбата си. Да съм благодарен, че още съм жив. Може би трябва да си припомня техниките за медитация, които изучавах на младини. Да се примиря, да убедя себе си, че потискащата празнота на тази стая, че това самотно безсмислено съществувание ми е достатъчно; че друго няма. Но не. Не мога. Спомените са живи. Виждам усмивки, наполовина забравени любими. Всеки удар на сърцето ми отмерва поредния миг, поредната секунда, която ме отдалечава от живота, който искам да имам. Различни сме. Вече не държа да го наричам съзнание. Половината ми познати не са по-разумни от теб. Не искам да го нарека и свободна воля, понеже не изборът е движещата ми сила. Не мога да избера да пренебрегна усещането, че животът бавно изтича от мен. Не мога да загърбя факта, че животът за мен има смисъл само когато виждам усмивка и чувствам нечия ръка в своята. Реших да го нарека разлика. И поради тази разлика ти си по-нисш от мен. Да, ти си по-умен и си способен да разясниш всичките ми доводи, но това не променя фактите. Ти стоиш по-долу от мен.
Адам спря да крачи и се обърна с лице към по-нисшето същество. Напрежението се сгъсти; двамата се доближиха плътно. Арт се движеше бавно с наведена назад глава.
— Грешиш — прошепна андроидът и в крайчеца на окото му се оформи съвършена сълза. — И аз мечтая за свобода.
Адам поклати глава.
— Не ти вярвам.
— Защо тогава настоя да повредя охранителната техника?
— Надявах се да е така — призна Адам, — ала сега не вярвам.
— Времето почти изтече — предупреди Арт. — По-добре потисни неверието.
— Имаш ли план?
— Разбира се — Арт се усмихна възтънко. — Аз съм по-умният, забрави ли?
— Ако си имал план, защо не го сподели по-рано?
— Исках да се уверя, че сме единни. Трябваше да разбера дали мога да ти се доверя.
Адам се позамисли; после кимна. В очите му проблеснаха първите искрици надежда.
— Можеш да ми се довериш. Какъв е планът?
Холограмата застина, лампите светнаха по-ярко и образите избледняха като сън. Анаксимандър се обърна към комисията. В ума й се блъскаха неясни мисли. Чувстваше се замаяна, отнесена. Но светът не бе спрял. Говореха й. Насили се да се съсредоточи.