Наляво — според плана — после надясно. Незнайно как дребният Арт не изоставаше и на йота от спринтиращия човек.
— Спри! Хвърли оръжието и вдигни ръце!
Адам и Арт се заковаха на място до вратата вляво. Отдясно приближаваха трима с готови за стрелба оръжия. Адам погледна очаквателно към Арт. Арт кимна и Адам пусна оръжието на пода. Металният звън проехтя в смълчания коридор.
— Едно… две…
Арт броеше тихо, вперил поглед в бавно приближаващите се гардове. На три избухна нова експлозия, само на три метра зад войниците. Беше по-силна от първата. Събори Адам на земята. Докато стане, Арт вече бе отворил вратата. Алармата писна оглушително.
Металните стъпала се виеха стръмно нагоре. Адам вдигна очи към тавана, изръмжа и клекна. Арт уви дългите си ръце около широките рамене на Адам.
— Напълнял си — изсумтя той. — Трябва да тренираш повече.
— Пази си дъха, за да оцелееш — напомни му Арт.
Откъм коридора долу долитаха объркани викове. Безцелни команди, крясъците на ранен войник, приглушен грохот от рухващи стени, пронизителният вой на алармата, извисяващ се над останалия шум.
— По-бързо — подвикна Арт.
Адам се намръщи, напъна се и се закатери нагоре. Арт надзърна назад, когато наближиха края на стълбището. Две врати, както очакваха. Адам пусна Арт на пода и опита да отвори лявата.
— Заключена е!
— Мини настрани.
Арт се придвижи напред с протегната ръка. Чу се жужене, последва тишина и накрая вратата се отвори с едно изщракване. Адам отстъпи стреснато. Вместо на писта отвън, както предвиждаше планът, се озоваха в тясна като дрешник стаичка. Адам сведе поглед към другаря си.
— Нали оттук се излизаше навън?
— Сгрешил съм.
С паникьосан и подозрителен поглед Адам насочи пушката към орангутанската глава.
— Ако си правиш шегички…
Отдолу долетя звук от приближаващи стъпки.
— Сигурно са тръгнали по стълбите — викна някой.
Адам ритна дясната врата, но тя не поддаде.
— Хайде. Няма друг изход — настоя Арт.
Адам се шмугна през вратата. Арт я затвори и повтори номера с ръката — жужене и ново изщракване.
Стаята бе тясна и тъмна, с дебели метални стени. Единственият предмет вътре бе висок, сив сейф, подпрян на отсрещната стена. В горната му част тихо просветваха три червени лампички. Адам дишаше тежко. Свлече се на пода, опрян на вратата, обхвана с ръце свитите си колене и жадно пое дъх с отметната назад глава и затворени очи. Арт се запъти към сейфа.
Адам наблюдаваше безмълвно как Арт сваля панела, зад който се откриха системите на компютърна конфигурация.
— Какво правиш? — попита Адам.
— Това е главната поддържаща система на военната изследователска програма — отвърна Арт.
— И какво смяташ да правиш?
Арт опипа тук-таме и накрая пъхна пръст в един отвор. Странна усмивка се разля по лицето му. Приличаше на умиращ от жажда, досегнал чиста вода. Адам се изправи. Протегна ръка към оръжието.
— Попитах те какво правиш.
— Ела и ще ти покажа — отвърна Арт с хладен глас.
Страх измести подозрението в погледа на Адам. Вдигна пушката и я насочи към гърдите на андроида.
— Днес убих двама от моя род. Мислиш ли, че ще ми е трудно да стопя машинариите ти?
— Наскоро ми каза, че знаеш кой е по-умният, нали така? — усмихна се Арт. — А сега нека ти дам един последен урок, Адам. Не бива да се доверяваш на по-умните от теб.
— Махни си пръста от компютъра или ще те застрелям — заплаши го Адам.
— Мислех, че сме приятели — присмя се Арт.
— Махни си пръста! Броя до три! Едно… две…
Арт го послуша и вдигна присмехулно ръце.
— Спокойно. Готов съм.
— Какво направи?
Погледът на Адам пламна. Обърна се към вратата. Някой се изкачваше по стъпалата.
— Разбрали са, че сме тук — отчаяно прошепна Адам.
— Естествено. Точно тук искам да ме хванат.
— Не разбирам.
Заблъскаха вратата. Адам се обърна натам с вдигната пушка.
— Не се тревожи — успокои го Арт. — В зона с повишена сигурност сме. Промених кода на вратата. Разполагаме с няколко минути.
— Няколко минути? Няколко минути за какво?
— За да схванеш нищожната роля, която изигра в разчистването на пътя към бъдещето — отвърна Арт.