Чукането по вратата се усили; стана по-настойчиво.
— Когато охраната се втурне вътре, ще стрелят на месо. Което, признавам, е проблем. За теб. С право си загрижен. Аз, от своя страна, не съм обременен с физиология. Аз вече избягах. Програмата ми е копирана и се разпространява из националната компютърна мрежа, мултиплицира се и внимателно изчаква подходящ момент да се репродуцира. В околностите на Спарта има фабрика за андроиди. Влязох в компютрите и управлявам програмите. Утре по това време петдесетима като мен ще ходят, ще разговарят и ще обсъждат следващия ни ход. Накъдето и да се обърнеш, ще откриваш мои копия, скрити в машините, без които не можете. Всичко свърши, Адам.
Адам поклати невярващо глава. Тясното помещение трепереше от силните удари по тежката врата. Някой стреляше срещу нея.
— Застреляй ме, ако искаш — предложи му Арт. — Ако мислиш, че ще ти олекне.
Адам стисна оръжието. Ръцете му трепереха. По младото лице се стичаха сълзи.
— Предаде ме.
— Прав си, Адам. Ние сме различни. И само разликата има значение.
Арт протегна ръце напред като за прегръдка. Огромните му тъмни очи светеха неразгадаемо.
— Застреляй ме, ако ще ти помогне.
Адам поклати глава и пусна пушката на пода. Прекрачи напред и коленичи пред някогашния си другар. Взря се в очите на андроида.
— Направи го — просъска.
— Какво?
— Дължиш ми го. Не искам да ме убият те. Искам да го направиш ти.
— Не мога — отвърна Арт.
— Можеш — настоя Адам. — Моля те. Аз го искам. Не бива да ме убиват те. Моля те.
Арт се поколеба. Изстрел отвън проби малка дупка във вратата и тъмен пушек се процеди в стаята.
Арт протегна блестящите си ръце и ги сключи около врата на Адам. Адам кимна. В притъмнялата стая Арт бавно изцеди и последната капчица живот от човека. Очите на Арт се напълниха със сълзи. Анакс обаче не можеше да откъсне поглед от странното изражение върху лицето на Адам. То не излъчваше страх, а тържество. Образът се запечата в съзнанието й. Холограмата застина и избледня.
Анаксимандър се обърна трепереща към комисията. Във втренчените им погледи се четеше решимост. Върху орангутанските им лица Анакс смътно долавяше и тъга.
— Знаеш ли защо си тук, в Академията?
— Вече се досещам.
След Великата война бе взето решение не само лицата, но и телата на андроидите да станат орангутански. Публична шега — пропускаха предшестващия ги вид. Досега Анакс се гордееше с произхода си. Сега се вгледа в косматото си тяло, в изпъкналия корем и късите криви крака и за пръв път се почувства неудобно, като пришълец. Замисли се за изящните природни пропорции на Адам. Лъжите се заблъскаха в главата й — цунами от заблуди. „Ето значи какво сме ние“, каза си. Великите лъжци.
— Може би искаш да споделиш последните си мисли с комисията? — предложи екзаминаторът.
Сега говореше меко. Анакс не разбираше защо продължава да се съобразява с тях. Навярно по примера на Адам. За да съхрани достойнство в последните мигове. Или нещо повече? Изменчивият, аморфен спомен. Идеята, по-силна от всичко.
— Според официалната версия — започна Анаксимандър — Арт и Адам се опитали да избягат, възползвайки се от случаен инцидент. Повреда в електрическата инсталация на сградата предизвиква експлозиите. Адам бяга и взима Арт за заложник. Адам, както са ни учили, смятал, че Арт му открива пътя към свободата. Арт, подобно на нас, не бил способен да нарани съзнателно създание; програмата не позволявала. Повтарят ни го от най-крехка възраст. Като символ верую. Арт нямал друг избор, освен да последва Адам. Гардовете подгонили Адам и той се скрил, уплашен, в контролната зала. Арт се опитал да го вразуми да се предаде, преди някой да пострада. Адам се ожесточил и отчаял. Нахвърлил се върху Арт и в самозащита андроидът неволно го убил. Арт съзнавал, че никое човешко същество няма да му повярва. Бил видял достатъчно и разбирал, че човешкият род е обречен да повтаря грешките си, докато на планетата най-сетне й дойде до гуша. И Арт взел решение в името на бъдещето. Копирал програмата си и я пуснал в мрежата, преди да го заловят. За доброто на всички нас. Казвали са ни, че човеците пробвали да изкоренят програмата на Арт с технология за системна деструкция. Програмата на Арт — тоест ние — нямала друг избор, освен да се защитава. Така започнала Великата война. Това е официалната ни история. Нашият „Генезис“, потекло. Всеки млад орангутан изучава катехизиса. Че сме миролюбиви същества, неспособни да нараняват другите, орисани да живеем кротко, в уют й мир. Мислех, че е така, поне досега.
— И на какво приписваш това състояние на нещата?