— Представихте правдоподобно мотивите на Републиката да съди Адам публично, но очевидно нелепата им тактика по време на процеса все още предизвиква недоумение. Как се объркват толкова фатално?
— С неохота ви давам най-точния поне според мен отговор — просто съдбата им е изиграла лоша шега. Напълно възможно е по мое мнение да си умен и компетентен и въпреки това обстоятелствата да те сломят. Отново се връщам към основната тема. Конспиративната теория е мъртвородена, понеже предполага, че хората държат в ръцете си всички средства за постигане на желания резултат, Процесът се проваля наистина, но не заради лошия замисъл на Републиката. Всъщност, предвид ситуацията, в която са поставени — спад в обществената подкрепа, охлабване на правилата и процедурите, революционни настроения — мисля, че са избрали правилен курс. Понякога обаче и най-точната стратегия се проваля. Философският съвет е изправен пред предизвестен проблем. Още в зародиш Републиката посява семената на собствената си гибел. Първата алинея на Платон, с която започва Републиканската харта, е следната: „Народът се изявява най-пълноценно в рамките на Държавата. Понеже хората са Държавата, а Държавата е народът.“ Основателите на Републиката пренебрегват умишлено индивида и така си затварят очите за елементарната истина. Единственото свързващо звено между отделните личности са идеите. Идеите се променят и разпространяват; хората формират идеите, но и идеите в същата степен преобразуват хората. Основателите на Републиката вярват, че разделяйки децата от родителите и партньорите един от друг, ще сложат край на типичната човешка привързаност и ще я подменят с вярност към държавата. Но настъпват неочаквани обрати. Хората са принудени да живеят в големи еднополови комуни. Хранят се, забавляват се, спят и работят заедно; и общуват. Републиката всъщност създава инкубатор за нови идеи. Макар да контролира информацията, свеждана до знанието на обществото, тя няма власт над начина, по който тази информация се обработва в главите на мъжете и жените. По онова време Платон вече е старец, а Елена е починала. Лейтенантът на Платон — жена на име Аристотел, е поела кормилото. Личните бележки, които си води редовно, показват, че е наясно с ширещите се настроения. Съобщение до Платон, написано четири месеца преди съдебния процес срещу Адам, гласи: „Искаме от хората да поставят държавата над себе си, без да съзнаваме ограниченията на това предписание. И най-плахото животинче роптае, когато пренебрегват потребностите му. Народът вече не вярва в заплахата, надвиснала някога над него; приема като даденост жизнения стандарт, на който се радва. Гражданите са презадоволени и в умовете им се мътят други мисли. В комуните се носят слухове. Макар и невидими, те кръжат и набират сили като живо създание. Хората разговарят за право на избор, за възможности, за свобода. Искат да променят своя свят.“ Думите й ясно показват предизвикателството, пред което е изправен Съветът. Предизвикателство, което не могат да надмогнат, но все пак трябва да опитат. Ще използват процеса, за да размахат друга заплаха пред лицата на хората. Ще изфабрикуват улики, представящи Адам като пионка в далеч по-мащабен заговор. Властите искат да посеят безпокойство, да всеят у хората страх, че чумата се е изродила в по-вирулентна форма, че през защитните ограждения и друг път са прониквали подривни екземпляри. Възнамерявали да внушат, че сред тях вече има хора, дошли отвъд заграждението, и те подготвят мощна инвазия. Накратко — стремят се да върнат хората към онова състояние на несигурност и безпокойство, което благоприятства създаването на Републиката. „Промяната е равнозначна на гибел“, диктум втори. Профилът на Адам го превръщал в идеално средство. Миналото му е белязано от проблеми, слави се като единак, бунтар и индивидуалист. Лидерите объркват гледната точка. Предполагат, че щом олицетворява всичките им страхове, хората също ще се уплашат от него. Недооценяват магнетизма му. Не очакват, че народът ще го превърне в герой. Процесът се излъчва във всички комуни. Надеждите на Съвета се оправдали — процесът влиза под кожата на хората, но мненията им скоро се отклоняват от предвиденото. Не възприемат Адам — красив младеж с очарователна усмивка — като предател. Той разказва на съдиите, че щом зърнал момичето да се носи безпомощно край плаващите експлозиви, си помислил за незнайните си сестри, за любимите жени, с които не може да се среща открито. Казал, че е оставил сърцето да го води, че трябвало да послуша повика. Споменал, че доброто може да се търси само дълбоко в душата и че една нощ в затвора сънувал как Голямата морска бариера рухва във водите. Делото се развивало отчайващо за Съвета. Планирали да го приключат с публична екзекуция, но още през втората седмица си дали сметка, че такъв ход ще предизвика метежи. Съветът сам копаел гроба си, когато на сцената излязъл философът Уилям. Тук ще си позволя да се върна малко назад. Макар Еволюция 3 да завършва пагубно, програмата „Изкуствен интелект“ продължава да се развива, макар и не публично. Много влиятелни личности все още се надяват, че единственото спасение за Републиката е създаването на ново поколение роботи, достатъчно надеждни да изпълняват функциите на работническото и военното съсловие. Според тях само хората в дъното на социалната йерархия имат основания да протестират и следователно стабилно е само общество, в което няма нисши класи. Аристотел, макар и да не прокламира открито тази идеология, е склонна да приеме съображенията й. Преди да обясня какво е мястото на философ Уилям в картината, ще се отклоня към някои технически подробности. В началото (поне до края на двадесети век) индустрията в сферата на изкуствения интелект страда от липса на въображение. Изследователите погрешно приемат, че техните първи компютри са добър функционален модел на мозъка, и упорито програмират мислещи машини. Чак през двайсетте години на нашето хилядолетие, когато инженерите и творците обединяват усилията си, става ясна природата на така наречения емергентен комплекс. „Не можем да програмираме машината да мисли“, е девизът на новаторската компания „Артфинк“, в която Уилям се обучава, „но можем да програмираме машината така, че мисленето да я програмира.“ До момента, когато ще се появят първите работни модели обаче, все още ни дели дълъг път. Първите опити са грубовати и на практика безуспешни. Философът Уилям обаче — гений в областта — постоянствал. По времето на процеса бил сигурен, че е създал нов тип изкуствен интелект, способен да развие истински интерактивен интелект. Проблемът пред Уилям бил, че, както при децата, оформянето му изисквало активна комуникация с човешки същества. Роботът се нуждаел от другар — да го наблюдава, да разговарят и да се учи от него. От четири години философът Уилям тайно „отглеждал“ новия прототип и развитието му надминало и най-смелите очаквания. Уилям обаче се опасявал, че Арт (както го нарекъл и оттук насетне и аз ще използвам шеговитото прозвище) ще спре да прогресира. Философът обяснява страховете си в следната статия: