— Как приел предложението Адам? — прекъсна я изпитващият.
— Ако не се лъжа, с думите: „По-добре е от смъртта“.
Председателят на комисията се изправи рязко, обърна се първо към колегата си вдясно, после към седналия отляво и кимна:
— Вторият час приключи. Предлагам да прекъснем.
Втора почивка
Вратата се плъзна настрани и се отвори. Този път Анакс излезе от стаята по-окрилена. Разказваше им, сякаш говори пред Перикъл на някой от безкрайните им подготвителни семинари.
Този път в чакалнята нямаше никого и Анакс остана насаме с мислите си. Те, естествено, се насочиха към скъпия й наставник и първата им среща.
Анакс си имаше любимо място — един мост над града. Често ходеше там след часовете. Обикновено сама. Не беше единак, просто приятелите й не обичаха разходките. „Пропускате страхотен залез“, пишеше им Анакс и винаги получаваше един и същ отговор: „Копирай го тогава.“ Любимата шегичка на връстниците й.
През последните години в училище Анакс започна да осъзнава, че е различна от другите. Не разбираше премереното равнодушие, появило се ненадейно и поразило като чума съучениците й. Сякаш бе пропуснала цял стадий в израстването. Опита се да поговори с най-добрата си приятелка Тейлс.
— Май нещо не съм в ред.
— Какво искаш да кажеш?
— Май не съм като вас. Все още обичам да уча. Не разбирам за какво си говорите. Не ме интересуват слуховете. Копнея по добрите стари времена. Липсват ми игрите.
— Просто ти трябва повечко време да пораснеш.
Тейлс звучеше сто процента убедена, че това непременно ще се случи, рано или късно.
Анакс не беше толкова сигурна.
И така всяка лятна вечер след училище, вместо да се втурне у дома и да се включи в груповото изпращане на съобщения — което я вълнуваше колкото електромагнитна буря — Анакс поемаше нагоре по хълмовете. Не само заради залезите, макар че дългите дни и полъхът на северния вятър им придаваха неотразима прелест. Бризът лъхаше откъм морето. Сякаш стоеше на края на света. Ходеше заради гледката. От върховете на хълмовете водите изглеждаха посребрени, а на фона им се очертаваха тъмните силуети на ръждясалите огромни пилони, крепели някога Голямото морско ограждение. На запад се стелеха руините на Стария град — порутени и обрасли с трева: земята ги зовеше при себе си. „Прекрасна гледка“, мислеше си Анакс, макар досега да не беше чувала някой да я описва така.
В последния клас насърчаваха най-добрите кандидати да специализират. Анакс бе добра ученичка, макар и не сред първенците. Изборът й — животът на Адам — беше всичко друго, но не и оригинален. Учениците се сблъскваха с темата още в първите класове. Но историята я привличаше неустоимо. Именно затова изкачваше отново и отново хълмовете. Заради гледката към океана, гледката, която той е наблюдавал от кулата. Мъртвият град, мястото, където се завръщал всяка нощ — да се нахрани, да поспори с приятели, да съблазнява. Останките от Голямото ограждение от негово време. Всеки ден в училище поглъщаше подробностите за живота му, после се изкачваше на хълма и продължаваше да мисли за него.
Никога не бе срещала друг човек тук. Пътеката бе тясна и с лоша маркировка. Забеляза непознатия отдалеч и го огледа — нервно, разбира се. Би могла да даде сигнал за помощ, но спасителите щяха да закъснеят. Живееха в мирни времена, но се носеха какви ли не слухове и предпазливостта не беше излишна.
Непознатият провери скенера и впери очи в залеза, очевидно доволен от видяното. Така за пръв път срещна Перикъл — с разрошени от бриза дълги заплетени коси и силует, облян в странните зеленикави отблясъци на заспиващото небе. Тя проговори първа:
— Казвам се Анакс.
— Точно както твърди скенера.
— Не исках да бъда неучтива. А вие сте Перикъл, нали?
— Правилно.
— Какво правите тук, Перикъл?
— Гледам залеза.
— Не съм ви виждала досега.
— И аз не съм ви виждал.
— Идвам всеки ден.
— Аз не. Може би затова се срещаме за пръв път.
Така протичаха разговорите им. За Перикъл говоренето беше игра — спуснеш ли се веднъж по течението му, се връщаш отново и отново. Перикъл не обсъждаше глупавите проблеми на съучениците й. Подбираше внимателно думите — следеше звуковите им хармонии и образите на идеите, в които се разгръщаха. Поне той твърдеше така.