— Опитах се да вникна в намеренията на участниците. Мисля, че намерението е в основата на всичко.
— Намеренията и на двамата?
— Да, на двамата.
— След като видим холограмата, ще ви зададем допълнителни въпроси. Да я пуснем сега.
Пред очите на Анакс се появиха мъж и машина — образи, на които старателно бе вдъхнала живот, преоформяйки и добавяйки нови щрихи часове наред.
Перикъл не беше с нея тогава, понеже разпоредбите го забраняваха. Това обясняваше донякъде страстта, която бе вложила в образа на Адам. Стараеше се да избегне клишираните представи, но сега, когато творението й застана пред нея, си даде сметка каква волност си бе позволила.
На осемнадесет русата коса на Адам бе започнала да потъмнява, но Анакс бе предпочела някогашния светъл оттенък. На снимките очите му тъмнееха, ала тук блестяха яркосини, в тон със затворническата униформа. Прожекторът в изпитната зала подчертаваше и най-малкия детайл в изображението. Анакс отстъпи назад, стъписана от невижданата чистота на картината. Сякаш и двамата стояха пред нея — човекът и машината.
Ръцете на Адам бяха оковани в белезници и сключени зад гърба. Той приседна, свил колене към тялото, и извърна поглед от Арт, сякаш андроидът не съществува.
Образът на Арт бе по-стандартен. Металното му тяло стигаше едва до коленете на Адам и се плъзгаше на три сгъваеми верижни стъпала, изработени сякаш във фабрика за рециклиране на отпадъци. Двете му дълги хидравлични жилести ръце завършваха с по три пръста — реверанс към слабостта на философа Уилям към предкласическите комедии. Поанта на творението му бе карикатурната глава с ококорено орангутанско лице и увиснали бърни. Очите се въртяха в орбитите, озъбената му уста бе застинала в насмешлива гримаса, обрамчена от яркооранжева козина.
Двете фигури се изправиха неподвижно в пространството между Анакс и комисията.
— Кой момент по-точно отразява холограмата? — попита екзаминаторът.
— Първият ден. Двадесет минути след пристигането на Адам в лабораторията. Все още никой от двамата не е проговорил.
— Благодаря.
Арт заобиколи Адам с наклонена в карикатурно копие на любопитство глава. Единственият звук бе стърженето на верижния механизъм. Адам стисна челюсти и сведе безучастно глава. Гласът на Арт прозвуча малко по-пискливо от очакваното; думите долитаха неестествено отсечено. (По примера на единствения запазен запис, с който Анакс се бе сдобила след цял месец преговори.)
— Това значи е планът ти? — започна андроидът.
Адам се взря в отсрещната стена, упорито отказвайки да проговори.
— Може би ще трябва да преосмислиш тактиката си — продължи Арт. — Ако ще се дебнем, моята програма ми дава известно предимство.
Арт изчака, но отговор така и не дойде. Мина отпред, за да застане лице в лице с Адам. Адам огледа набързо размитите маймунски черти и заби поглед в пода.
— Искам да кажа, че съм по-търпелив от теб — подкачи го Арт. — Не можеш да ме надвиеш с бездействие.
— Щом си толкова търпелив — едва доловимо измърмори Адам, — защо говориш? Защо просто да не си поседим?
— Търпението не е единствената ми добродетел. Аз съм стратег.
— Май изобщо не ти трябвам.
— Така е. Но ти се нуждаеш от мен.
— Ще осъзнаеш грешката си.
Андроидът отстъпи назад, без да отклонява поглед от затворника. Наблюдаваше го — неподвижно и безжизнено, — и само от време на време примигваше неспокойно.
— Как ли ще постъпят, ако откажеш да съдействаш?
— Ако смятаха да ме екзекутират — отвърна Адам, без да вдига поглед и е едва сдържан гняв, — досега да са го направили. Въпрос на политика.
— Жалко ще е да оставиш възможността да ти се изплъзне, след като и без това си тук.
— Прости ми, но не споделям мнението ти.
— Защо не гледаш към мен? Плаша ли те?
— Зная как изглеждаш. Защо ми е да те виждам пак?
Арт направи няколко кръгчета из стаята и смени перспективата. Адам го проследи отегчено. Възцарилото се мълчание се проточи повече от минута. Моментът не бе отбелязан в протоколите. Анакс импровизираше. Сега дългата тишина й обтегна нервите.
— Можем да се сприятелим — проговори най-сетне Арт с по-нисък и неуверен глас.
— Ти си машина.
— Затворниците не избират.
— Бих предпочел да се сприятеля с белезниците или стената. Адам се втренчи в стената, сякаш не говори, а мисли на глас.
Анакс насочи поглед към Арт и тъжните му очи; изпита непреодолимо съжаление към андроида. Прогони мислите от главата си и се опита да предвиди следващия въпрос на комисията.
— Въпрос на избор — заключи Арт.
— Точно така.
— Оставям те тогава с белезниците. Но ако си промениш мнението, знаеш къде да ме намериш. Ще поизчакам. Аз съм много търпелив… Времето е пред нас.