Адам се понамести. Пое дълбоко и напрегнато дъх. Издиша със затворени очи. Арт проговори отново:
— Белезниците изглеждат много стегнати. Но това е добре, предполагам. Нали сте си близки приятели.
— Бих предпочел да млъкнеш.
— Нали не си забравил, че си затворник? — отвърна Арт малко по-грубо. — Предпочитанията ти нямат значение.
Адам се извърна рязко към андроида. Арт отстъпи, изненадан от внезапното движение.
— Предлагам ти сделка.
— Аз съм машина — напомни Арт. — Що за сделка ще е това? Адам не обърна внимание на сарказма.
— Ако си поговоря с теб десет минути, ще ми обещаеш ли да млъкнеш до края на деня?
— Направи ги петнадесет.
— Програмистът ти явно е бил доста ловък.
— Програмирам се сам и приемам комплимента ти.
— Автопрограмиране не съществува.
— Напротив — ти си автопрограма.
— Аз не съм машина.
Арт се втурна внезапно напред със светнали от вълнение очи. Адам се отдръпна.
— Да поговорим за това — предложи Арт.
— За кое?
— Защо машината е машина. Когато започнат петнадесетте ни минути.
— Вече започнаха.
— Значи си съгласен на петнадесет?
— Да, но започнахме преди пет минути — усмихна се Адам.
— Съгласен. Браво на теб.
— Знаеш ли, че изглеждаш отвратително?
Адам се наведе напред като боксьор, преценяващ разстоянието до противника. Арт отвърна с широко озъбване. По долната му устна се стекоха лиги — изображението изглеждаше смущаващо правдоподобно.
— Програмиран съм да харесвам външността си.
— Не каза ли преди малко, че се програмираш сам?
— Добър избор, не смяташ ли?
— Отвратителното си е отвратително, без значение как изглежда в твоите очи.
— Интересно твърдение. Обоснови го.
— Доведи двайсетина души и те до един ще потвърдят, че си противен. Всички без изключение.
— Доведи двайсетима като мен — контрира Арт — и те ще кажат, че задникът ти е по-красив от лицето.
— Няма двайсет като теб.
— Прав си. Аз съм уникален. И затова мога спокойно да твърдя, че всички андроиди те намират грозен. Не всички човеци ме смятат за противен. Технически и обективно погледнато аз изглеждам по-добре от теб.
Адам огледа Арт от главата до петите, сякаш търси за какво да се хване, нещо, обясняващо странния феномен, застанал пред него. Арт проследи погледа на Адам.
— Уговорката беше да не спираш да говориш. Иначе не се брои. Мълчанието спира хронометъра.
Адам не отговори. Облегна се на стената. Дълбоки бръчки прорязаха челото му, погледът му потъмня.
— Това е нелепо — измърмори на себе си.
— Кое е нелепо?
— Диалогът с теб. Отказвам се. Няма смисъл.
— Смисълът — напомни му Арт, — е сделката, която сключихме. След разговора печелиш мълчание.
— Ако престана да ти отговарям, резултатът ще е същият.
— Мисля, че ще останеш изненадан колко досаден мога да бъда. Защо не искаш да говориш с мен?
— Знаеш.
— Защото си предубеден, нали? Що се отнася до изкуствения интелект.
— Няма такъв интелект — тросна се Адам, ядосан, че го принуждават да говори, ала неспособен да се възпре. — Терминологично противоречие.
— Ако бях жена, не би отказал да разговаряш с мен.
— Ако беше жена с такова лице, първо щях да помоля за питие. Можеш ли да ми набавиш? Нещо твърдо?
— Знаеш, че на войнишката класа е забранено да употребява алкохол.
— Вече не съм войник. Разжалваха ме.
— Едва ли ще им се понрави да ме програмира пияница.
— Не те програмирам.
— Напротив. Общувайки с другите, научавам кой съм. Досега само Уилям беше на разположение. Не ме разбирай погрешно, обичам го като баща, но един ден всяко дете трябва да поеме по широкия свят. Съгласен ли си? Съжалявам за нетактичността — не биваше да споменавам родителите. Уилям е виновен. Отрасъл е в други времена. Мечтал ли си някога да си се родил преди Републиката?
— Не мисля да дискутирам политически въпроси с теб.
— Защо не? — попита Арт с глава, наклонена в пародия на любопитство.
— Наблюдават ни. Не съм глупак. Зная какво целят.
— Какво?
— Много просто. Всичко е пропаганда. Нали излъчват срещата ни в комуните?
— Много параноична идея.
— Сега млъквай! Игричката свърши.
— Времето не е изтекло.
— Не са ми дали хронометър; отброявам наум. Имам чувството, че е минал час. Греша ли?
— Седем минути.
— Плюс онези пет. Почти свършихме.
— В крайна сметка ще се научиш да ме харесваш и ще искаш да си говорим непрекъснато.
— Татко Уилям ли ти го каза? Последният му робот беше детеубиец, ако не се лъжа.