— Изплашен от Арт?
— Мисля, че Адам съзнава колко трудно ще му бъде да възприема Арт само като машина.
— Благодаря, да изгледаме следващия откъс.
Адам приседна, обърнал лице към стената, с оковани в белезници и сключени зад гърба ръце. Лицето му помръкна. Заклати се бавно напред-назад.
Арт стоеше неподвижно в средата на стаята, само въртящите се в орбитите очи подсказваха, че функционира.
Събитията се развиха светкавично. Адам се извърна и се изправи с едно-единствено движение. Бяха му разрешили да остане с ботушите — непонятна грешка. Последва силен и добре прицелен ритник.
Главата на Арт се отдели от металния торс. Прибели очи. От оголения врат стърчаха жици.
Охраната се втурна в помещението. Събориха Адам на земята с лице към пода. Остро коляно се заби между плешките му. Чу се болезнено стенание.
И най-тъжният момент. Тялото на андроида започна методично да претърсва стаята, ръцете опипваха сляпо за главата. После — пъхнал под мишница откъснатата глава, Арт се изтъркаля навън. Адам не отлепяше очи от сюрреалистичната сцена. Трепереше.
— Изненадан съм — отбеляза изпитващият.
— Защо?
— Трябваше да възпроизведеш стенограмата. Доста е разкрасена.
— Тази случка се споменава в протокола.
— Не е описана реакцията на охраната. Нито търсенето на главата. Към кариера в развлекателната индустрия ли се стремиш?
— Повечето от нас, които познават добре случката — защити се Анаксимандър, — забравят колко странно е всичко в очите на Адам. Опитах се да подчертая необичайното.
— А разкрасяването? Да очакваме ли още?
— Вие може би го окачествявате така. Но не и аз.
Изненадата, изписана по лицата на екзаминаторите, бе нищожна реакция в сравнение с чувствата, обзели Анакс. Противопостави се на комисията. Нямаше представа, откъде се взеха думите. Не можеше да си обясни странното задоволство, което изпита. Комисията очакваше извинение. Напразно. Анаксимандър продължи:
— Следващата част представя идната сутрин. Искате ли да я видите?
Шефът на комисията — все още занемял — кимна.
Сега и краката на Адам бяха оковани с белезници. Между веждите над ожуления му нос се мъдреше тъмна синина. Униформата му бе опръскана с кръв по гърдите. Арт се изтъркаля на сцената през отворената врата. Адам отбягна погледа му.
— Липсвах ли ти? — попита Арт с весел гласец.
— Надявах се, че съм те убил — отвърна Адам.
— Не е толкова лесно.
— Времето е пред мен.
— Не изглеждаш много опасен. Боли ли те?
— Не.
— Не исках да ти причинят болка. Вярваш ли ми?
Адам не отговори.
— Пак старата игра — въздъхна Арт.
— Не е игра.
— А какво е тогава? — гласът на андроида не звучеше враждебно.
— Не разговарям със стени, маси и огради. Не говоря и с машини.
— Дори когато те заприказват?
— За мен това не е разговор.
— Защо?
— Знаеш.
— Не зная.
— Прав си. Не знаеш. Точно това е проблемът. Нищичко не разбираш.
Думите прозвучаха с апломб — сякаш Адам се опитваше да убеди не само андроида.
— Разбирам. Пробвай.
— Може би няма начин да те разоблича. Програмата ти може би е твърде добра.
— Ако програмата ми е твърде добра — разсъди Арт, — какво тогава искаш да разобличиш?
— Като бях малък, една моя приятелка — заразказва Адам — си имаше говореща кукла. Разнасяше я навсякъде. Програмата й беше елементарна. Вземеш ли я, казваше „Здравей“, погалиш ли я по гърба, казваше „Благодаря“. И още няколко фрази, не си ги спомням. Май „Изморена съм“. И два-три въпроса. Попиташ ли я нещо, регистрираше промяната в интонацията и отговаряше напосоки с „да“ и „не“. Момичето обожаваше куклата. Непрекъснато й говореше. Задаваше й безсмислени въпроси и всеки отговор я хвърляше във възторг. Плачеше, когато не й разрешаваха да я вземе със себе си.
— А ти? Ти плака ли, когато ме отведоха? Това ли се опитваш да ми кажеш?
— Опитах се да те убия — припомни му Адам.
— Може би чувството за вина те е посмекчило. И друг път се е случвало.
— Момичето беше малко — това исках да кажа. Порасна. И вече не вярваше на думите на куклата.
— И щом спря да вярва, захвърли куклата ли?
— Даде ми я.
— Значи с мен не ти е за пръв път?
— С друг приятел хванахме заек и натъпкахме червата му в корема на куклата. После я завързахме на релсите. Изчакахме да дойде влака и снимахме. Много се забавлявахме.
— Измисляш си.
— Правилно. Никога не бих наранил кукла.
— Не се ли боиш?
— От какво?
— Че куклата би могла да те нарани? Опита се да ме унищожиш. Може би дълбоко в съзнанието си тая отмъстителност?
— Ти нямаш съзнание. Достатъчно убедителен ли бях?