— Може би изчаквам да заспиш и да те халосам с кирка. Знаеш, че аз не спя. Винаги съм нащрек.
— Отдавна да са ме убили, ако са искали.
— Но ако го направя аз, ще изглежда като нещастен случай. Чудесно решение на малкия им проблем.
— Ако ще ме убиваш — вдигна рамене Адам, — убий ме. Не се притеснявам. Вземи живота ми, ако трябва, но не си мисли, че ще ми отнемеш съзнанието.
Адам изкуцука към далечния край на стаята — бавен и очевидно болезнен процес. Арт поизчака и го последва. Адам въздъхна.
— Не искам да те обидя — подхвана Арт, — но миришеш лошо.
— Нямаш обоняние.
— Няма да те нараня. Не мога. Искаш ли да знаеш защо?
— Не.
— Приеми го като наказание тогава.
— Как би могъл да ме накажеш, щом не би могъл да ме нараниш?
— Понякога наказанията са за добро. Когато изготвяли идейния проект, спорили много с какви ограничаващи поведенческия модел чипове да ме снабдят. Най-наивният подход изисквал да се елиминират всички негативни човешки качества, но това е лесно само на пръв поглед. Задаваш способност да се промислят последиците от действията и получаваш андроид, парализиран от нерешителност. Недостиг на загриженост за околните и роботът ще се развие преждевременно и ще унищожи конкурентните прототипове. Това се е случвало в действителност. Прекалена отзивчивост и андроидът пада изтощен от усилията си да угоди на всички. Затова съм тук и с теб сега. Философите разбрали, че колкото и да се стараят, няма как да отличат доброто от лошото. Доброто си е добро и толкоз. Единственият изход е да се даде възможност на андроидите сами да се научат, да възприемат триковете, с които ви е облагодетелствала еволюцията. Както виждаш, добродетелността вече не е цел номер едно. Остава конкурентоспособността. Но не се безпокой. Дори да се окажеш лош пример, аз не мога да нараня друго съзнателно същество. Заради императивите на базисната ми програма.
— Сещаш ли се, че всичко това ми е безразлично? — прекъснато Адам.
— Не ти вярвам — отвърна Арт. — Имам детектор на лъжата. Сканира и ириса ти. Отличен е.
— Жалко, че нямаш детектор, който да те предупреждава, когато станеш прекалено досаден.
— Всъщност това е друга интересна история.
— Нищо подобно.
— Искаш ли да млъкна?
— Ако обичаш.
— Ще опитам.
Тишината продължи не повече от минута. През цялото време устните на Арт се движеха, сякаш беззвучно оформят думи в главата му.
— Накрая ще ти писне — изрече най-сетне Арт. — И двамата го знаем. Какъв е смисълът да се преструваме?
Адам не отговори.
— Сега ще се изключа. Но сензорите ми ще действат. Ако ти се прииска да поговорим, само дай знак. Напредваме, не мислиш ли? Мразиш ме по-малко от вчера, нали?
Изображението избледня. Първата холограма на Анакс свърши. Настроението в стаята се бе променило. Осветлението изглеждаше някак по-приглушено, въздухът — по-хладен. И тримата от комисията я гледаха в упор. Анакс се почувства като в клопка и за пръв път — поуплашена.
— Харесваш ли Арт? — обади се единният.
— Съжалявам. Не разбирам какво ме питате. Кое да му харесвам?
— Кой ви е по-симпатичен?
— Адам.
— Защо?
— Той е объркан. Изплашен.
— А Арт?
— Арт няма от какво да се бои.
— Отговорите ти стават по-необмислени.
— Така е.
— Мислиш ли, че постъпвате умно?
— Мисля, че не постъпвам умно.
Анакс разбра, че е стигнала до точката, от която връщане назад няма. Вече нищо не можеше да я върне в изходна позиция. Нямаше друг избор, освен да върви напред и да ги убеди, че гледната й точка, макар и нетрадиционна, предлага нов поглед върху историята.
Анакс бе подготвена. Перикъл я бе предупредил, че избраният от нея път е спорен.
— Но какво от това? — винаги възкликваше Анакс. — Какъв е най-лошият изход? Ако не ме приемат в Академията, очакванията ми ще се потвърдят. Не е опасно да пробваш.
Сега обаче я обзе чувството, че може би е сбъркала. Усети смътен страх, като сянка, видима само с периферното зрение, която изчезва, щом се обърнеш към нея. Анакс се надяваше, че комисията не усеща безпокойството й. Съсредоточи се върху следващия въпрос. Реши да не се опитва да разгадава подтекста, а да отговаря възможно най-откровено.
— Какво си мисли сега Адам? Какво е отношението му към андроида? — попита екзаминаторът.
— Има три аспекта. Първият е интелектуалният отклик. Адам е искрен, когато казва, че за него Арт е машина и нищо повече. Логично погледнато, машината не може да разсъждава, може само да пресмята. Така мисли Адам, а той вярва, че поведението трябва да отговаря на възгледите. Възпитавали са го като философ. Така са преминали формиращите го години. Вярва, че разумът трябва да надделява над чувствата.