— По-рано сподели, че не си привърженик на конспиративните теории. Каза, че когато Адам видял Ева, последвал сърцето, а не разума.
— Тук няма противоречие. Адам вярва, че умът трябва да го води. Не мисля обаче, че спазва на практика това убеждение. Стигаме до втория аспект. До битката, в която участва всеки. Разумът ни нашепва едно, но ние си оставаме жертва на емоциите. Да вземем например уличните котки. Наблюдавали ли сте как децата се сприятеляват с тези окаяни създания? Присядат търпеливо на тротоара и прибягват до всякакви хитрости, за да спечелят доверието на животинката. И какво се изписва по лицето на детето, когато котката най-сетне преодолее страха и се приближи? Най-широката усмивка на света. Детето говори на котето, гали го, сякаш е същество от неговия вид. Така сме устроени — да гледаме на другия като на наше продължение. Когато котката мърка, си мислим, че е щастлива по начин, по който сме щастливи и ние. Когато се подплаши от рязък шум и побегне, мислим си, че разбираме страха й. Адам започва да разговаря с Арт. Това е грешка. Поведе ли диалог, вече не може да гледа на Арт само като на машина. С всяка разменена реплика се засилва илюзията, че андроидът е живо същество. Говори ли някой като нас, изслушва ли като нас, значи — независимо колко доводи можем да приведем за обратното — бавно, но сигурно започваме да се отнасяме към него като към себеподобен. С течение на времето действието прераства в навик, а навикът сломява разума. Адам вярва в разума, но следва сърцето. Но, както споменах, три аспекта описват чувствата ми…
— Чувствата на Адам искаш да кажеш? — прекъсна я екзаминаторът.
— Моля?
— Каза „чувствата ми“. А имаше предвид „чувствата на Адам“.
Анакс осъзна грешката си и сведе засрамено поглед.
— Съжалявам. Стигнах до… третия аспект. Адам започва да усеща нещо странно, нещо, което оборва и разума, и емоциите му. Той започва да харесва Арт. Характерът на андроида му допада. И Адам разглежда това като слабост.
— Много добре. Приключваме с първата холограма. Да преминем към следващата част. Прескочила си шест месеца, доколкото разбирам. Разкажи ни какво се случва за половин година.
Анаксимандър започна:
— Адам и Арт вече разговарят по-свободно. Адам, вероятно поради гореизложените причини, възприема Арт като приятел или поне като съкилийник. Според някои Адам действа по-рационално, отколкото изглежда на пръв поглед, и вече е започнал да оформя плана си. Както и да е; знаем, че повече не се е нахвърлял върху Арт. Наблюдаващите философи решават, че е безопасно да започнат серия поведенчески експерименти с цел едновременно да подпомогнат и да изследват развитието на андроида. Протоколите свидетелстват, че Адам се държи мило и е склонен да сътрудничи в експериментите.
— Обясни ни защо избра точно този момент като втори нагледен пример по темата.
— Разтопяването на ледовете е постепенен процес. Бих могла да се спра на който и да е момент като илюстрация и се изкушавах да го направя в името на оригиналността. Но избрах момента, когато за пръв път през тези шест месеца конфликтът се възражда. Много учени възразяват срещу тенденцията да възприемаме историята като серия от конфликти, но аз не споделям тревогите им. Ценностите излизат на преден план тъкмо в конфликтни ситуации. Макар да се държи добре, нещо не дава мира на Адам. Точно в този момент съмненията изплуват на повърхността и имаме възможност да ги видим. И, разбира се, избирайки Деня на декларацията, се спрях на една от най-значимите дати в историята ни. Дълг на историка е не да страни от такива събития, а да хвърля нова светлина върху тях.
Сериозна заявка, но Анакс не се съмняваше в правотата си. Още в първите часове малките ученици се запознаваха с тази сцена. От самото начало Анакс бе запаметила дълги пасажи от диалога. Познаваше ги като петте си пръста; със същата Лекота можеше да изреди имената на приятелите си. Бе вложила цялото си усърдие в тази част от презентацията: И въпреки всичко — както и при първите материали — я измъчваше усещането за някаква липса. Че събитията не спират дотук.
Председателят на комисията кимна безизразно. Започна втората холограма.
Промяната бе видима. Адам — гладко избръснат и без затворническа униформа — не беше с белезници и се движеше свободно из стаята. Имаше легло, удобен стол, монитор и купчина книги. Адам изглеждаше добре — здрав и по-спокоен. Клекна, облегнат на стената, и протегна ръце нагоре. Арт, напротив, не бе променен ни най-малко. Почиваше в средата на стаята и се опитваше да разплете пъзел с въженца.