Адам го гледаше.
— Ако беше истинско човешко същество, досега да ти е писнало — вметна небрежно. Не се усещаше и помен от задаващата се буря.
— Ако репликата ти имаше някакъв смисъл, бих си направил труда да отговоря — отвърна Арт спокойно.
— Искам да кажа, че ако беше човек, досега щеше да ти е доскучало.
— Не се съмнявам. Още една причина да се радвам, че не съм.
— Още една?
— Много неща ме радват. Например, че не се боя от истината. Прозвуча като нехаен коментар, но подтекстът натежа във въздуха. Знаците бяха едва доловими — в по-твърдия тон, в размяната на погледи. След дълго примирие Адам и Арт отново се хващаха за оръжията — изваждаха ги, излъскваха ги и отмерваха разстоянието помежду си.
— За каква истина намекваш? — привидно безразлично попита Адам и се извърна към събеседника си, без да сваля ръце.
— Истината, че да бъда човек е под достойнството ми. — Арт подбираше думите внимателно, без да поглежда към Адам.
— А да съм метална кутия с маймунска маска е под моето достойнство. Така че сме квит.
— Ако излезеш прав, ще бъдем — отвърна Арт, без да прикрива хвърлената ръкавица.
— А защо да не съм? За металната кутия ли ще ме опровергаеш, или за маската?
— Защо си протягаш ръцете?
— Боли ме гърба.
— На колко години си, Адам?
— На осемнадесет.
— И вече започваш да се износваш.
— Не се износвам.
— Напротив. Колко е живял най-дълголетният човек? Знаеш ли?
— Ти си експертът.
— Сто тридесет и две години. През последните двадесет обаче старицата е била на практика неподвижна. Последната си истинска мисъл изрекла на сто и петнадесет, за последен път усетила вкуса на храната на сто и двадесет. Година по-късно починал последният й приятел. Разцъфтявате млади и сетне бавно се разлагате. Това е под достойнството ми.
Адам свали ръце. Изправи се и изгледа отвисоко Арт.
— Искаш да кажеш, че джаджите ти са вечни?
— Нямам джаджи. Бъркаш ме с кошче за боклук.
— Разбираема грешка.
Арт извъртя очи и се подсмихна:
— Разликата между мен и теб е, че външните ми части могат да се подменят. Нали помниш как ме остави без глава, но на следния ден се върнах жив и здрав; нямах дори главоболие. Знаеш ли какво експериментират сега? Пълно копиране на съзнанието. Мислят да прехвърлят файловете ми в друга машина. Скоро ще се събудя като двама Артовци. Дори не можеш да си представиш какво означава това, нали?
— Мога. Гледай!
Адам отиде до масата. На подноса бе оставено парче хляб. Адам го взе и театрално го разчупи на две.
— Видя ли как хлябът се раздвои за нула време? — попита той. — Представям си го горе-долу така.
— Аз се различавам от хляба, не мислиш ли?
— Не си толкова апетитен.
— Казах, че става дума за копиране на разум. Хлябът не е съзнателно същество.
— Мислех, че сме приключили този спор преди месеци. Не решихме ли да сключим примирие?
— Така е. Но ти каза, че не съм истински.
— Пошегувах се.
— Значи предпочиташ да не спорим? Може би си решил да се извиниш за забележката и да продължим нататък?
— Няма за какво да се извинявам — отсече Адам.
— Добре — усмихна се Арт. — От доста време ми се иска да поговорим.
— Имаш ли нещо против, ако не те слушам?
— Не. Така намалява рискът да прекъснеш.
— Към болките в гърба вече се прибавя и главоболие. Още щом се събудих, ме загложди предчувствие, че денят ще е лош.
— Значи не вярваш в изкуствения интелект, но пък се доверяваш на пророчества. Това навярно обяснява трудностите в общуването помежду ни. Може би си твърде глупав.
— Предпочитам да съм глупав човек, отколкото умно парче метал — заяви Адам.
— Непрекъснато повтаряш едно и също. Сякаш металът е нещо долнопробно.
— Зависи за какво се използва.
— На мен ми служи добре.
— Точно така.
Анакс наблюдаваше загрявката на боксьорите и както винаги очакваше нетърпеливо първия удар на ринга.
— Притежаваш ли нещо, което аз нямам? — предизвикателно попита Арт. — Освен предразположението към разлагане?
— Аз съм жив — отвърна Адам. — Щеше да ти е достатъчно, ако знаеше за какво говоря.
— Дефинирай какво означава да си жив, преди да реша, че си твърде глупав.
— Предизвикваш ме.
— Хванах те натясно, нали?
— Дефиницията няма да ти помогне да разбереш. Звуците не предават чувства.
— Слаб отговор.
— Животът е порядък, сътворен от хаоса. Способността да извличаш сили от околния свят, да създаваш нови форми. Да се възпроизвеждаш. Няма как да го разбереш.
— Мога да правя всичко това — възрази Арт.
— Като изключим разбирането. И репродукцията. Освен ако не се каниш да ми кажеш, че сам си се създал.