Арт говореше въодушевено с разширени очи и разтегнати устни; лигите се стичаха чак до края на покрития с гъста оранжева козина врат. Адам се свиваше и трепваше, когато доводите на Арт улучваха право в целта.
— Колко според теб ще отнеме да извадиш цялата информация от мозъка си и да я опишеш дума по дума? — попита андроидът. — Колко човешки живота? Съдържанието на моя мозък може да бъде копирано за по-малко от две минути. Преди малко те излъгах. Експериментът вече е приключил. Преди две седмици осъществихме първия пълен трансфер. Когато на следното утро прекрачих прага, бях нов-новеничък до последната жичка и чип. Но ти не схвана разликата, нито пък аз. Другото ми „его“ е в режим на изчакване. Някой ден, скоро, надявам се, ще се запозная със себе си. Думите са остарял и тромав механизъм. Създаването на по-ефикасен метод за пренасяне на мисли е било неизбежно. Мисълта ме е сътворила, защото е успяла да го направи. Какво ще се случи по-нататък? Мисълта ще ме използва, както положително е използвала и теб. И кой ще просъществува — ти или аз? Отговори ми, господин „Плът и кръв“. Кой е по-дълговечен? Кого ще предпочете мисълта?
Арт се спусна напред и насочи дългия си метален пръст към гърдите на Адам. Адам отблъсна ръката му.
— Грешиш — бавно и тихо проточи Адам, едва сдържайки се да не избухне.
Арт предпочете да пренебрегне предупреждението.
— Защо? — попита той.
— Няма смисъл да обяснявам. Няма да ме изслушаш.
— Толкова ли можеш? Звучиш като дете.
Във версията на Анакс гневът на Адам не беше привиден, бе нажежен до бяло. Коренно различен и от сдържаната убеденост, описана в текстовете на рационалистите, и от необузданата страст, предпочитана от романтиците. Според Анакс в думите му се четеше омраза. Те звучаха не толкова като химн на живота, колкото като отрицание на всичко, което е неспособен да разбере.
— Питаш ме кого ще предпочете мисълта! — изригна Адам. — Само машина може да зададе такъв въпрос. И само човек може да отговори. Защото аз съм мисъл, а ти си само шум!
Арт не отстъпи. Застина на място с наклонена глава с вторачен, непроницаем поглед. Какво ли означаваше? Любопитство? Интерес? Уплаха? Нищо подобно, ако се вярва на Адам.
— Когато разговарям с теб, невроните ми пламтят, гласните ми струни вибрират на фона на хиляди електрохимични реакции, но ако си мислиш, че с това се изчерпвам, значи не разбираш изобщо света. Програмата те е лишила от по-дълбоката истина. Аз не съм машина. Какво знае машината за аромата на влажната трева призори или за плача на бебето? Аз съм усещането за топлите слънчеви лъчи, галещи кожата ми, аз съм прохладата, която хладният бриз ми носи. Аз съм всички онези земи, където кракът ми не е стъпвал, ала въображението ми рисува. Аз съм вкусът на дъха на Жената, аз съм цветът на нейните коси. Подиграваш ме, че дните ми са преброени, но именно страхът от смъртта ми вдъхва живот. Аз съм мислителят, който промисля мисълта. Аз съм любознателност, разум, любов и омраза. Аз съм безразличие. Аз съм син на баща, който на свой ред е син на своя баща. Аз съм карал майка си да плаче и да се смее. Аз съм чудо и съм чудесен. Да, светът натиска бутони, преминавайки през твоите чипове. Но светът не преминава през мен. Той се връща отново и отново. Аз съм в него и той е в мен. Аз съм средството, с което Вселената е опознала себе си. Машината не може да ме сътвори. Аз съм смисълът.
Адам замълча. Трепереше. Кое ли не му стигаше — дъхът или думите?
Анакс бе чела неведнъж тази реч, но сега сякаш за пръв път разбра смисъла й. Не докрай, може би, но нещо настойчиво загложди периферията на съзнанието й. Холограмата застина. Анаксимандър погледна изпитващите.
— Много гняв лъха от твоето изображение на Адам — каза екзаминаторът.
— Така е.
— Необичайна трактовка. Логично е тук отново да дискутираме борбата между ума и сърцето, която води Адам, но ми се струва, че версията ти подсказва нещо различно.
— Правилно.
— И какво по-точно?