— Опитвам се да покажа, че не бива непременно да възприемаме думите на Адам като отражение на най-дълбокото му убеждение. Изпаднали в гняв, по време на спор понякога изричаме неща, в които не вярваме. Мисля, че тази реч погрешно се тълкува като кредо на Адам.
— Защо тогава грешката е толкова популярна?
— Не мога да коментирам какво мислят другите. Струва ми се обаче, че така се опитваме да изкараме Адам благороден наивник. Винаги е проблематично да създадеш герой. За да опазим чистотата на духа му, трябва да го окачествим като глупак. Светът е изграден от компромиси и несигурност — твърде сложна обстановка за герои. В интелекта се прокрадва сянката на мъртвото благородство. Адам не е глупак. Може би си мисли, че говори истината, но анализаторите грешат, като приемат казаното за чиста монета, и твърдят, че това е последната му дума. Те базират интерпретацията на Последната дилема върху своето предположение. Открих стенограми, които показват, че разговорът между Адам и Арт не свършва дотук. Двамата заровили томахавките, но не веднага. Според мен прибързано подписваме смъртната присъда на Адам и четем погребални слова.
— Да разбирам ли, че оспорваш Последната дилема? — намеси се екзаминаторът.
Оттук нататък нямаше заобиколни пътеки. Анакс и Перикъл бяха обсъждали подробно позицията й.
— Не бива да подлагам на съмнение Последната дилема, нали? — питаше Анакс.
— Ако ти се струва неправдоподобна, значи трябва да я оспориш — отвръщаше й Перикъл.
— Но как е възможно всички да бъркат? — настояваше тя. — Няма ли да им се сторя арогантна или пък наивна? Няма ли да намаля шансовете си?
Перикъл се взираше в нея с очи, дълбоки като Вселената.
— Академията проверява не компетентността, а вдъхновението. Убежденията ти може и да не ги впечатлят, права си, но те са единственото, с което разполагаш. Те са единственият ти шанс.
Анакс си припомни думите му, докато формулираше еретичния си отговор.
— Последната дилема е предадена вярно в стенограмите — отсъди Анаксимандър, — ала според мен интерпретацията й е погрешна.
Тримата изпитващи се спогледаха безмълвно. Анакс стоеше пред тях и напразно очакваше да й дадат някакъв знак.
— Пуснете останалата част от холограмата.
Арт събра металните си длани и тихичко изръкопляска. Орангутановите му очи се впериха в Адам.
— Това ли е всичко? — попита андроидът.
— Ще трябва да се задоволиш с толкова.
— Ако гневът е мяра за аргументите, бих се признал за победен. За щастие, смятам за вярно по-скоро обратното.
— Значи си програмиран да ме разколебаваш — вдигна рамене Адам, очевидно излял яда си докрай. — Аз пък избирам да не ти обръщам внимание. Наричаме го патова ситуация.
— Интересно умозаключение. Все едно аз да кажа, че ти си програмиран да ме игнорираш, а аз избирам да саботирам програмата ти за свое собствено забавление.
— Във фабриката, където те сглобиха, ли те научиха да говориш така?
— Виждал съм как се правят хората. Не ми казвай, че начинът е по-възвишен.
— Дали е възвишено или не, няма значение.
— Аз мисля, че има — възрази Арт. — Мисля, че те водеше сърцето. Мисля, че разумът ти вече е осъзнал, че грешиш.
— Не бива да използваш тази дума — посъветва го Адам.
— Коя дума?
— „Мисля“. Ти не мислиш. Ти обработваш информация.
— Кажи ми тогава какво представлява мисленето.
— Започва да ми писва.
— Предаваш ли се?
Адам се наведе към андроида. Не би могъл да обърне гръб на предизвикателството. Дори и да иска.
— Мисленето е повече от действието. То е знание за извършеното. Мозъкът поддържа ритъма на сърцето ми. Прави го автоматично. Без аз да го съзнавам. Това е функция на мозъка, но не и на мисленето. Ако ме замериш с нещо, ще го отбягна инстинктивно. Без да размислям.
Адам махна бързо с ръка пред лицето си, сякаш да се предпази от удар.
— Сега обаче ти показвам движението съзнателно. Мисля за него. Правя го целенасочено. Външният наблюдател не схваща разликата. Разликата е в намерението, не в резултата. Наричаме го диференцирано мислене. За теб е важна информацията, за мен — смисълът. Изговарям думите, понеже искам да кажа нещо. Понякога обаче говоря насън, дори с въображаем събеседник. Това е друг вид говорене. И отново разликата е в мисленето, в съзнателния метод, с който подбирам думите. И затова ти не си като мен. Мърдащите ти устни са като биещото ми сърце. Машина, създадена с определена цел, ала лишена от собствени намерения.
Арт срещна вторачения поглед на Адам и се подсмихна.
— Спорът е сложен — подхвана Арт, — защото ти съдиш от собствената си позиция. Не оспорвам дефиницията ти; не приемам само твърдението, че моето мислене не отговаря на тези стандарти. Естествено е да разсъждаваш така. Виждал си много машини. Виждал си как ги сглобяват и знаеш, че се състоят само от подвижни механизми и чипове. Знаеш, че не могат да мислят. Автоматичните врати не мислят. Пушката няма собствено мнение. И заключаваш, че машините не могат да разсъждават. Според теб мисленето изисква по-специални качества. Опитай се обаче да погледнеш от моята позиция. Аз виждам много създания с мозък. Червей, мушица, горска пчела. Мислят ли те, или са машини? Мога да говоря на седем езика. Мога да споря с теб на всеки от тях. Мога да създам свой прототип от нищото. Да творя поезия, да те победя на шах. Кой тогава е по-мислещият, аз или горската пчела? Аз съм просто машина, а пчелата има мозък. И следователно, поне според твоята логика, тя е по-велик мислител.