— Моят мозък е доста по-голям от нейния.
— Моите чипове са по-сложни от онези на автоматичната врата.
Адам и Арт се изправиха лице в лице. Като в напрегнат момент от класически филм, само че разликата в ръстовете зареждаше кадъра с комичен оттенък.
— Когато бях малък, преди да ме прехвърлят при войниците, учителите ни показваха главоблъсканица. Наричаха я китайската стая.
— Зная я прекрасно.
— Ще ми позволиш ли да доразкажа историята?
— Знаеш, че имам готов отговор.
— Когато направят повече роботи, новите ти събратя също няма да те харесат — отсече Адам и седна.
Арт застана очаквателно срещу него. Гневът на Адам се беше смекчил. Заговори бавно, сякаш претегля думите, които, изненадващо и за самия него, се отронват от устните му.
— В китайската главоблъсканица трябваше да си представя стая с множество лостове и макари, образуващи невъобразимо сложна конструкция. После — че съм в средата на стаята и през пролука на вратата ми подават съобщение, написано на непознат език. Да речем, китайски. Предполага се, че разполагам с книга с подробни инструкции, която ми подсказва кой лост да натисна за всеки йероглиф в бележката. Макарите се задвижват; наблюдавайки движението им и следвайки инструкциите в наръчника, дърпам други макари и натискам още лостове. Накрая те спират и показалецът на машината ми сочи към стената; върху нея изплуват йероглифи, които трябва да препиша, за да отговоря на съобщението. Спазвам инструкциите и предавам бележката си през пролуката. Аз не съм разбрал посланията — нито полученото, нито изпратеното — но благодарение на сложния механизъм от лостове и макари, говорещият китайски от другата страна на вратата схваща смисъла. Написва ми друга бележка. Аз отново действам според инструкциите и така нататък. Постепенно с владеещия китайски завързваме разговор. Само че аз не разбирам съобщенията. Участвам в безсмислен диалог. Изводът, както ни учеха, е, че съзнанието не е елементарна механика. Формата и същността на идеята са различни неща. Владеещият китайски предполага, че зад стената има мислещо същество, което разговаря с него, но предположението му е напълно погрешно. Вътре сме само макарите, лостовете и аз самият — движещата сила, която просто следва инструкции, без да разбира нищо. Ето това според мен си ти. Ти си китайската стая.
— И аз смятам, че съм китайската стая — отвърна Арт. — И това обезсмисля доводите ти.
Адам погледна Арт и зачака обяснение.
— Не разбирам.
Вече говореха по-тихо, с повече респект. Сякаш съзнаваха, че крачат един до друг и стигнат ли целта, връщане назад няма.
— Мога да ти дам обяснение — меко произнесе Арт и срещна погледа на Адам, — но не мисля, че наистина искаш да го чуеш. Твърде умен си, за да пренебрегнеш добрите доводи. А тогава няма да ме възприемаш като машина. Ще ти стане тежко. Вероятно трябва да изчакам, докато преценя, че си подготвен. Ако почакам, може би сам ще разбереш.
— Твоя воля.
— Не — настоя Арт. — Искам ти да решиш.
— Обясни ми.
— Сигурен ли си?
След кратко колебание Адам отвърна:
— Сигурен съм.
— Добре — кимна Арт. — Първото съобщение на китайски гласи: „Ще изгоря дома ти до основи“. Кажи ми сега какво отговаря машината.
— Няма значение — отбеляза Адам. — Единственото изискване е отговорът да е смислен.
— Не е така — поправи го Арт, — изисква се и друго. Изборът от смислени отговори е огромен. Може да е блъф: „Направи го. Писна ми да стоя тук като затворник.“ Или пък агресия: „Не ме принуждавай да изляза и да ти издърпам китайските ушички“, или опит да се отвлече вниманието на събеседника: „Защо си решил да ме запалиш?“, или молба: „Недей, ще направя каквото пожелаеш. Какво искаш?“. Има хиляди реплики и милиони начини да ги изразиш. Примерът ти е валиден само ако знаем как машината подбира отговора.