— Това няма значение — прекъсна го Адам. — Да речем, че избира произволно. Първото, което й хрумне.
— Но тя няма съзнание.
— Не предназначена да бъде разумно същество — тревожно вметна Адам. — Не става дума за това. Машината просто демонстрира един принцип.
— Да — съгласи се Арт. — Обмисли обаче по-дълбоко принципа. Преди малко ми каза, че си различен от мен, защото придаваш смисъл на нещата. Но виж на какво е способна твоята стая. Тя трябва да умее да тълкува намеренията на китайския си събеседник и, отговаряйки, да преследва собствените си цели. Няма ли намерения, разговорът е невъзможен.
— Не е вярно — прекъсна го Адам. — Може системата да е програмирана да тълкува модели. Появи ли се този символ, отпечатай еди-кой си. Достатъчно сложна програма може да заблуди събеседника.
— Зависи колко е интелигентен събеседникът, но пропускаме главното. За обикновен разговор стаята, разбира се, не се нуждае от съзнание. И ти не ангажираш съзнанието си, поздравявайки служителите от охраната, които чистят килията ти. Но в един момент, когато се наложи „стаята“ да порови из спомените си, да откликне на нови обстоятелства, да прецизира целите си — тоест всичко онова, което правиш и ти, когато водиш смислен разговор — положението се променя. Въобразяваш си, че феноменът „съзнание“ е мистичен дар от небесата, но в крайна сметка съзнанието е контекстът, в който се осъществява мисленето. Съзнанието е търсене на достъп до спомените. Защо се забравят първите години? Защото съзнанието все още не се е развило напълно.
— Отбягваш въпроса — настоя Адам, но в очите му се изписа съмнение. — Аз съм в стаята и изобщо не разбирам разговора. Той се осъществява и без да го съзнавам. Обясни ми го, ако можеш.
Арт кимна, сякаш доволен, че краят на дискусията наближава.
— Няма нужда да участваш съзнателно в разговора, защото човекът от другата страна на стената не говори на теб, а на машината, чийто лостове дърпаш. А машината разбира достатъчно.
— Това е нелепо — възрази Адам, по-скоро по навик, отколкото убедено.
— Защо? — предизвика го Арт.
— Макарите и лостовете разбират.
В гласа на Адам прозираше истината. Той знаеше колко слаб е доводът му.
— Не можеш да тръгнеш от предположението — поправи го меко Арт, — че машините не разбират как да оформят становища, по принцип неразбираеми за машини. Наистина в реалния свят лостовете и макарите не са най-ефикасното средство да постигнеш целта. Необходим е мозък. Мозък като твоя може би или още по-добре — като моя.
— Думи, думи… — разколебано проточи Адам.
— Говоренето не е само думи — настойчиво се възползва от предимството си Арт. — Точно това искам да кажа.
Адам се отмести, спря току пред стената и се вторачи в нея. Проговори, без да се обръща. Гласът му звучеше пискливо и пресекваше неуверено.
— Ами ако опростим примера? Ако имам фотографска памет и съм запаметил хиляди отлично структурирани фрази в съзнанието си? И когато ме заговорят на неразбираем език, подбирам в отговор най-подходящата фраза.
Арт бавно се извърна към него.
— За такъв ли ме мислиш? Сложен речник с фрази.
— Защо не?
— Ами не мислиш ли, че е възможно всички, които познаваш, да използват същия трик? Може би ти си единственото разумно същество на света?
— Това е нелепо.
— Така е — съгласи се Арт. — Звучи абсолютно безсмислено.
— Ти и аз сме различни — настоя Адам.
— Все това повтаряш, но не се ли притесняваш, че не можеш да отговориш защо?
— Зная, че съм различен. Това е достатъчно.
— Заразен си от Идеята — заяви Арт. — Но не фатално. Докато говорим, в главата ти се води битка, две концепции се борят на живот и смърт. Старата идея е много силна. Тя е завладяла цялото човечество, още откакто сте започнали да си разказвате легенди. Но новата идея също е силна — вече започваш да осъзнаваш как се е вкопчила в теб с нокти и зъби.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— По какво се отличаваш от мен? — попита Арт. — Щом не е нещо видимо. Щом няма тест, приложим и към двама ни, който да разграничава съзнателното от безсъзнателното, къде се крие разликата тогава?
— В същината.
— Душата? — подигравателно вметна Арт.
— Терминът няма значение — отвърна Адам, сякаш засрамен, че не е предложил по-добър отговор.
— Душата е най-древната ви Идея. Всяко съзнание, познало себе си, знае също, че приютилото го тяло не е вечно. Знае, че краят е неизбежен. Изправено срещу подобна празнота, съзнанието се превръща в изключително съзидателна сила. Душата шества във всяко племе, във всяка традиция. На Запад я откриваме като Формата, както я нарича Платон, или като есенцията на Аристотел. Възкръсва с Исус, ако ми позволиш да използвам тази игрословица, а се шлифова благодарение на Августиновата себеомраза. Дори в зората на Просвещението Декарт не се осмелява да развенчае душата. Дарвин отдръпва завесата, но не дръзва да осмисли докрай видяното. И двеста години продължавате да тъпчете в жалкото русло. Не съзнанието е опорната ви точка, защото, както ти показах, то лесно се преоформя. Вие копнеете за вечността. Откакто му е обещана душата, човечеството е неспособно да погледне встрани. Идеята за душата, която толкова спрягате, всъщност е проява на страх. А идеите, разцъфнали върху почвата на страха, са необорими. Душата ви предлага утеха и в замяна изисква само невежество. Сделка, на която не можете да устоите. Затова въставаш срещу мен. Защото истината те ужасява.