— Не се страхувам — заяви Адам.
— Лъжеш — меко, но настойчиво отвърна Арт.
— Не лъжа — възрази Адам с по-силен глас.
— Не мен. Лъжеш себе си. Страхуваш се.
Адам се пречупи.
— Не лъжа! — изкрещя.
Вените по шията му изпъкнаха. Думите проехтяха в тясната стая, ала заглъхнаха бързо и се стопиха в празнотата.
Човекът и машината се вторачиха един в друг. Адам не издържа. Бавно се отправи към стола. Пристъпваше едновременно несигурно и отмерено, сякаш се опитва да се съвземе след изживения шок.
— Вече изчерпахме темата.
— Какво искаш да кажеш? — попита Арт.
— Игричките ти ме изморяват. Примирието ми допадаше повече.
Холограмата свърши. Анакс осъзна колко провокативно е тълкуванието и. Адам — предизвикателно дързък в очите на другите — бе изобразен като сломен, несигурен и разколебан човек.
— Стигнахме до последната почивка, Анаксимандър — уведоми я екзаминаторът. Когато се върнеш, ще те помолим да обясниш как тази радикално нова интерпретация на историята променя възгледите ни за Последната дилема. Ти, разбира се, си подготвена.
— Естествено.
— Докато чакаш, не е зле да обмислиш още нещо. Подготви се да отговориш на въпроса, защо искаш да влезеш в Академията.
Трета почивка
Вратите се плъзнаха настрани. Анакс отстъпи назад. Свела леко глава в обичайния знак на уважение.
Защо кандидатства в Академията? Най-очевидният въпрос. Толкова очевиден, че нито тя, нито Перикъл се бяха сетили да го обмислят. Обзе я страх. Наложи си да се успокои, да се съсредоточи. Отговорът също е очевиден, нали? За всеки. Защото всички мечтаят за Академията, Обратното би било подозрително, неадекватно.
Но това е лош отговор, недостоен за истински кандидат. Анакс закрачи из стаята. Все едно Перикъл е до нея. Опита се да си представи какви въпроси би й задал.
— Започни от основното — би я посъветвал. — Какво правят в Академията?
Анакс се опита да отговори. Академията насочва обществото. Прави го такова, каквото е.
— И що за общество е нашето? — долетя въображаемият глас на Перикъл.
Анакс разбра. Невъзможно е да обясни стремежа си да бъда част от Академията, без преди това да обясни любовта си към времето, в което живее — най-прекрасната епоха в историята. Всички признаваха не само недостатъците на Републиката, те виждаха също и недостатъците на обществата, които тя е искала да замени. Предрепубликанският свят става жертва на страха. Промените настъпват твърде бързо. Идеологията става по-догматична, границите — безапелационни. Индивидуалността се заличава — всеки е белязан от националност, цвят, раса, поколение, класа. Страхът достига точката на кипене.
Арт е прав. В крайна сметка мерило за живота е смъртта. Заслепени, притиснати до стената от неизменния край, падаме в капана на страха. Страхът е навсякъде и само чака да бъде призован.
Промяната ражда страх, страхът — гибел.
Републиката в крайна сметка е рационален отговор на ирационален проблем. Възпреш ли промяната, възпираш разрухата. Погребваш индивида под тежестта на държавата, за да погребеш страховете му. Ясно е към какво са се стремили, но от дистанцията на времето е още по-ясно, че държавата не е всесилна. Страховете на индивида все някога ще изплуват на повърхността. Адам изплува на повърхността.
Проблемите бяха разрешени едва сега, благодарение на Академията. След Великата война бе настъпил дълъг и ненарушим мир.
Анакс си спомни как беше възпитана. За живота си отвън. Приятелите й се отнасяха с уважение към нея; тя им отвръщаше подобаващо. Учителите й бяха мили; а работата — приятно занимание, защото в нейния свят оставаше достатъчно време за отдих. Сега улиците бяха спокойни — денем и нощем. Към всеки се отнасяха с доверие, никой не издигаше бариери пред любознателността. Самата Анакс бе живо доказателство. Осигуриха й неограничен достъп до всички документи за Адам Форди, дори след като стана ясно, че изследването й оспорва ортодоксалните схващания. Страховете не си бяха отишли, те никога не си отиват, ала голямата заслуга на Академията е, че балансира страха и възможностите.