Страх сграбчи Анакс. Обърна се към холограмата — омагьосана, ужасена, осъзнала докрай колко висок е залогът.
Преди фигурите да се очертаят ясно, Анакс долови смях. Арт и Адам се забавляваха. Седяха от двете страни на малка масичка. Адам дъвчеше. Набитото тяло на Арт бе увито в червена пелерина, която се спускаше до пода и прикриваше металния му торс. Адам изглеждаше поостарял, с помътнели остри черти, съвсем различни от нарисуваните от щедрото въображение на Анакс. Човекът и машината играеха карти.
— Разговарят десет дни преди Последната дилема — уточни изпитващият.
Адам обърна една карта, нададе победоносен вик и вдигна тържествуващо ръце. После насочи показалец към Арт:
— Три на две за човека срещу машината. Какъв е изводът? А?
— Изводът е — равнодушно отвърна Арт, — че прибързваш със заключенията.
Арт свали триумфално трите карти, които държеше.
— Нямаш шанс.
Адам се взря неразбиращо в картите.
— Мамиш.
— Докажи го — усмихна се андроидът.
— И двамата го знаем. Доказателствата са излишни.
— Без улики не знаем нищо. Колко пъти да ти го повтарям? Картината затрептя. Лицето на Адам стана сериозно. Вторачи се в Арт, после обходи с поглед стаята и прошепна:
— Направи ли го?
Арт кимна.
— Сигурен ли си? — нервно настоя Адам.
— Защо да те лъжа?
— Мога да измисля хиляди причини.
— Кажи ми тогава защо ме помоли да го направя? Обеща да ми обясниш.
Адам даде знак на Арт да се доближи плътно до него. Арт се наведе. Адам атакува без предупреждение, прескочи масичката, сграбчи врата на Арт с две ръце и заблъска все по-силно напред-назад сякаш безучастния андроид. Косматата глава на Арт се лашкаше върху тънкия врат, докато накрая меко тупна на пода. Адам Отскочи, вперил поглед във вратата. Нищо не се случи.
Тялото на Арт се раздвижи бавно под дългата роба. Две блестящи ръце се протегнаха, хванаха главата и нежно я закрепиха на място. Последва изщракване и очите на Арт светнаха. Главата се килна — дали въпросително, дали за да се намести?
— Както виждаш — обяви Арт невъзмутимо, — дизайнът ми е доста усъвършенстван. Сглобяването вече е проста работа. Това беше тест, нали?
Адам кимна.
— Глупав тест. Искаше да провериш дали ще се втурнат да ме спасяват. Дали съм спазил обещанието, или все още ни наблюдават. Възможно е обаче да ни следят, но да са решили да не се намесват. Може би искат да те заблудят и да разкрият тайната ти.
— Откъде ще знаят, че имам тайни?
— Защо иначе ме накара да повредя видеонаблюдението?
— Попитах те откъде ще знаят? — присви очи Адам.
— Може да съм им казал — отвърна Арт, забележително спокоен за същество, което само преди миг е било без глава.
— Каза ли им?
— Не. Но и в това отношение нямаш друг избор, освен да ми се довериш. Остави ме без глава, но не научи нищо.
— Може да съм го направил за забавление.
— Ще ме посветиш ли в тайната си?
— Май си промених мнението. Твърде рисковано е.
— Животът е риск. Трябва да побързаш с решението. Изпратих на екраните им сглобено изображение, но разполагаш само с тридесет минути.
Адам погледна изпитателно Арт.
— Добре. Ще ти се доверя. Моля те да не споделяш с никого това, което ще ти кажа. Съгласен ли си?
— Едва ли ще ми кажеш нещо, което съм принуден да предам.
— Никога не отговаряш директно.
— Машина съм. Не се свиква лесно. Времето ти изтича. Надявам се да говориш по-кратко.
— Идеята е проста.
— Най-заразният вид.
— Искам да ми обещаеш, че ще мълчиш.
— Какво означава за теб думата ми? — усмихна се Арт.
— Научил съм се да ценя нещата, които другите дават неохотно.
— Дори когато „другите“ са машини? Нима моята дума не е само звук, като звука, който издава стената, когато я ритнат?
— С този спор сме приключили.
— Никога няма да го приключим.
— Дай ми дума.
— Кажи ми, че моята дума означава за теб нещо повече от обикновен звук.
Напрежението нарасна. Анакс си представяше като наяве как помежду им протича електричество.
— Знаеш, че е така — отвърна Адам.
— Искам да го чуя от устата ти.
— Така е. Думата ти е повече от обикновен шум.
— Какво е тогава? — упорстваше Арт.
— Мисъл — колебливо изрече Адам и се прегърби, сякаш жизнените му сили го бяха напуснали. — Твоята дума е мисъл.
— Тогава я имаш — каза Арт. Анакс бе сигурна, че по лицето му се изписа доволство. — Разкажи ми какво си намислил.
Адам се огледа; очите му се защураха из стаята нервно и нерешително. Заговори, местейки поглед ту към вратата, ту към камерите и тавана.