— Мислил ли си някога как би се чувствал там, навън?
— Не ми трябва да мисля. Зная. Забравяш, че преди да се запознаем, живеех с Уилям.
— Отново затворен.
— Бях тайна.
— А сега те държат тук.
— Така е.
— Затворник — като мен.
— Има разлика — поправи го Арт.
— Каква?
— Мен не ме влече навън.
— Може би ще те убедя.
— Едва ли.
Адам също се съмняваше. Колебанието го издаде.
— Твърдиш, че си съзнателно същество — също като мен.
— Правилно.
— Знаеш, че ми е трудно да го повярвам.
— Зная. Зная и защо ти е трудно да повярваш.
— Мисля — продължи Адам, — че има начин да ме убедиш.
— Какъв е той?
— Помня, че те помолих да не говорим за това. Направих го, само за да сглобя картината. Да я осмисля.
Адам закрачи, сякаш изнася лекция — тихо, дълбоко лично слово.
Арт го следеше с любопитен поглед.
— Не зная какво означава да имаш съзнание. Ти ме разколеба. Понеже ти си единственият ми събеседник, разбирам как постепенно започвам да се отнасям с теб като с разумно създание, каквото съм аз, но това може би е затворнически синдром. Досега да съм се сприятелил със стола, ако теб те нямаше. Може би дори щях да започна да му говоря и да си представям как ми отвръща. Но и в тази килия, където разговарям само с една машина, понякога съзирам истината. Вече не искам да говоря за разум. Искам да говоря само за разлика. Всички мои познати виждат разликата между животното и човека, но не могат да я дефинират, да я измерят. Според някои разликата е толкова незначителна, че не вкусват месо. За тях приликите са по-важни. Така е и с хората отвъд Голямото ограждение. Обучаваха ме да ги убивам на мига. Не защото смятахме, че не си приличаме почти по всичко, а понеже си въобразявахме, че дребните разлики оправдават смъртта. Но аз срещнах погледа й. И дори от толкова далеч съзрях нещо, което никога не съм долавял в очите ти. Първо, докато спорехме, не успях да го назова. Мислех бавно и ти умело насочи собствените ми аргументи срещу мен. Накара ме да се съмнявам в собствения си разум. Умен ход, признавам, но просто ход, нищо повече. След онзи разговор мислих много и вече зная в какво се състои разликата.
В очите на Арт Анаксимандър долови изражение, каквото и през ум не й беше минавало, че ще види. Колебание, уязвимост. Арт замълча, само махна на Адам да продължи.
— В съда ме попитаха защо съм го направил. Защо съм рискувал безопасността на обществото и съм жертвал живота на партньора си, за да спася една непозната. Отвърнах, че така съм го почувствал. Но не е толкова просто. Когато погледнах към океана и лодката й, видях нещо повече от безпомощност. Ако беше само безпомощност, навярно щях да я убия. Убивал съм безпомощни създания. Но аз съзрях авантюризъм, решимост пред лицето на опасността, стремеж към по-добър живот, воля да рискуваш всичко. Долових странния смисъл в това да се впуснеш сам из неведомия океан; помислих си как ли се е надлъгвала със себе си, за да се осмели. Надникнах в нейните очи и видях себе си. Решенията, които съм вземал, стремежите, които съм загърбил и забравил. Съзрях воля, съзрях възможности. Нищо такова не намирам в твоя поглед.
Арт мълчеше упорито, сякаш очакваше Адам да продължи. Напразно.
— Хубава реч — най-сетне отрони Арт.
Гласът му обаче се бе променил. Анакс го усети инстинктивно. Нещо липсваше. Дребна промяна, почти незабележима, ала за пръв път Анакс почувства, че Арт блъфира.
— Страхувам се обаче — продължи Арт, — че виждаш само онова, което искаш да видиш. Не знаеш дали не са качили момичето насила в лодката. Не знаеш дали не се е носела безпомощно по течението, без цел и посока. Не знаеш и какво движи моите думи и действия. Аз съм като животните, които си убивал, за да се нахраниш; толкова живи, колкото ти се иска. Същото е и с нея. Това е голата истина.
— Кажи ми тогава какво те движи? — настоя Адам с нови сили, сякаш почувствал слабостта у андроида.
— И аз мога да ти разкажа една история, ако пожелаеш. Ще й повярваш само ако те устройва. Иначе не. Но каква полза от още истории?
— Не — поклати глава Адам. — Не можеш да ме убедиш. Отказвам.
Анакс погледна крадешком към членовете на комисията. Те не следяха холограмата. Наблюдаваха нея. По лицето на Адам се изписаха непознати чувства. Нещо се надигна у Анакс. Ново усещане — несвързано, наситено, опасно. „Глупаво е“, помисли си Анакс, „ефимерният образ на един отдавна изтлял човек да ме вълнува така.“ Ала бе неизбежно. Незнайно защо неговата съдба се бе превърнала в нейна съдба. Нямаше нищо случайно в избора й на тема за изпита.
— Не е просто историйка — процеди Адам, сякаш думите излизат насила. — Това е разликата между теб и мен. Тя обяснява защо никога няма да ти повярвам. Знаеш ли с каква мисъл се събуждам всяка сутрин? Че трябва да се измъкна оттук. Всеки миг, когато не ме отвличат твоето бръщолевене и техните експерименти, се питам как. Как да променя това? Как да избягам оттук? Не бива да мисля за това. Защото само се измъчвам. По-добре ще е да приема съдбата си. Да съм благодарен, че още съм жив. Може би трябва да си припомня техниките за медитация, които изучавах на младини. Да се примиря, да убедя себе си, че потискащата празнота на тази стая, че това самотно безсмислено съществувание ми е достатъчно; че друго няма. Но не. Не мога. Спомените са живи. Виждам усмивки, наполовина забравени любими. Всеки удар на сърцето ми отмерва поредния миг, поредната секунда, която ме отдалечава от живота, който искам да имам. Различни сме. Вече не държа да го наричам съзнание. Половината ми познати не са по-разумни от теб. Не искам да го нарека и свободна воля, понеже не изборът е движещата ми сила. Не мога да избера да пренебрегна усещането, че животът бавно изтича от мен. Не мога да загърбя факта, че животът за мен има смисъл само когато виждам усмивка и чувствам нечия ръка в своята. Реших да го нарека разлика. И поради тази разлика ти си по-нисш от мен. Да, ти си по-умен и си способен да разясниш всичките ми доводи, но това не променя фактите. Ти стоиш по-долу от мен.