— Добре — кимна Арт. — Кажи ми само как се чувстваш при мисълта, че трябва да убиеш охранителите.
— Обучен съм във военно училище. И преди съм убивал.
— Кара те да се чувстваш могъщ?
— Не изпитвам нищо.
— Не ти вярвам.
— Не ме интересува дали вярваш, или не.
— Не забравяй — напомни му Арт, — ако планът се провали, аз не мога да ти се притека на помощ. Програмата ми не позволява да убивам разумни същества.
— Ала можеш да приклещиш някого, докато го убивам?
— Май да.
— Програмата ти не ме впечатлява особено.
— И това го казва човек, готов с радост да убие себеподобни, които не са му сторили нищо.
— Преувеличаваш. Но ти измисли плана, нали? — напомни му Адам.
— Да, но сме тандем. Можем да разчитаме само на програмите си. Готов ли си?
Адам кимна. Арт протегна маталическата си ръка. Адам хвана трите студени пръста и тържествено се ръкува с Арт. Втренчиха се един в друг.
— Късмет!
— Надявам се да не разчитаме на късмета — отрони Адам.
— Всичко опира дотам — напомни му Арт. — Заеми позиция.
Адам се придвижи зад вратата. Пое дълбоко дъх и тръсна ръце, за да се отпусне. Погледна към Арт и кимна.
— На три — каза металният му другар.
Арт спази обещаното. Зашеметяваща експлозия разтърси килията, проби дупка в отсрещната стената и изпълни въздуха с прахоляк и отломки. Иззад дупката стърчаха оголени жици. Силният взрив блъсна Адам; той залитна и се подпря на коляно. Тънък слой бял прах покри телата им. Адам бързо скочи на крака. Откъм коридора долетя звукът на галопиращи нозе. Двама войници, точно по плана.
Жестоката екзекуция протече мигновено и като по ноти. Арт се изпречи пред първия гард и го събори на земята. Вторият се опита да го заобиколи, ала здравата ръка на Адам се протегна към гърлото му, халоса гръкляна и го запрати полузадушен на пода. Адам грабна оръжието още преди войникът да се е приземил. Две бързи просветвания и в челата на гардовете зейна по една малка дупка. Бегълците поеха по коридора.
Наляво — според плана — после надясно. Незнайно как дребният Арт не изоставаше и на йота от спринтиращия човек.
— Спри! Хвърли оръжието и вдигни ръце!
Адам и Арт се заковаха на място до вратата вляво. Отдясно приближаваха трима с готови за стрелба оръжия. Адам погледна очаквателно към Арт. Арт кимна и Адам пусна оръжието на пода. Металният звън проехтя в смълчания коридор.
— Едно… две…
Арт броеше тихо, вперил поглед в бавно приближаващите се гардове. На три избухна нова експлозия, само на три метра зад войниците. Беше по-силна от първата. Събори Адам на земята. Докато стане, Арт вече бе отворил вратата. Алармата писна оглушително.
Металните стъпала се виеха стръмно нагоре. Адам вдигна очи към тавана, изръмжа и клекна. Арт уви дългите си ръце около широките рамене на Адам.
— Напълнял си — изсумтя той. — Трябва да тренираш повече.
— Пази си дъха, за да оцелееш — напомни му Арт.
Откъм коридора долу долитаха объркани викове. Безцелни команди, крясъците на ранен войник, приглушен грохот от рухващи стени, пронизителният вой на алармата, извисяващ се над останалия шум.
— По-бързо — подвикна Арт.
Адам се намръщи, напъна се и се закатери нагоре. Арт надзърна назад, когато наближиха края на стълбището. Две врати, както очакваха. Адам пусна Арт на пода и опита да отвори лявата.
— Заключена е!
— Мини настрани.
Арт се придвижи напред с протегната ръка. Чу се жужене, последва тишина и накрая вратата се отвори с едно изщракване. Адам отстъпи стреснато. Вместо на писта отвън, както предвиждаше планът, се озоваха в тясна като дрешник стаичка. Адам сведе поглед към другаря си.
— Нали оттук се излизаше навън?
— Сгрешил съм.
С паникьосан и подозрителен поглед Адам насочи пушката към орангутанската глава.
— Ако си правиш шегички…
Отдолу долетя звук от приближаващи стъпки.
— Сигурно са тръгнали по стълбите — викна някой.