Адам ритна дясната врата, но тя не поддаде.
— Хайде. Няма друг изход — настоя Арт.
Адам се шмугна през вратата. Арт я затвори и повтори номера с ръката — жужене и ново изщракване.
Стаята бе тясна и тъмна, с дебели метални стени. Единственият предмет вътре бе висок, сив сейф, подпрян на отсрещната стена. В горната му част тихо просветваха три червени лампички. Адам дишаше тежко. Свлече се на пода, опрян на вратата, обхвана с ръце свитите си колене и жадно пое дъх с отметната назад глава и затворени очи. Арт се запъти към сейфа.
Адам наблюдаваше безмълвно как Арт сваля панела, зад който се откриха системите на компютърна конфигурация.
— Какво правиш? — попита Адам.
— Това е главната поддържаща система на военната изследователска програма — отвърна Арт.
— И какво смяташ да правиш?
Арт опипа тук-таме и накрая пъхна пръст в един отвор. Странна усмивка се разля по лицето му. Приличаше на умиращ от жажда, досегнал чиста вода. Адам се изправи. Протегна ръка към оръжието.
— Попитах те какво правиш.
— Ела и ще ти покажа — отвърна Арт с хладен глас.
Страх измести подозрението в погледа на Адам. Вдигна пушката и я насочи към гърдите на андроида.
— Днес убих двама от моя род. Мислиш ли, че ще ми е трудно да стопя машинариите ти?
— Наскоро ми каза, че знаеш кой е по-умният, нали така? — усмихна се Арт. — А сега нека ти дам един последен урок, Адам. Не бива да се доверяваш на по-умните от теб.
— Махни си пръста от компютъра или ще те застрелям — заплаши го Адам.
— Мислех, че сме приятели — присмя се Арт.
— Махни си пръста! Броя до три! Едно… две…
Арт го послуша и вдигна присмехулно ръце.
— Спокойно. Готов съм.
— Какво направи?
Погледът на Адам пламна. Обърна се към вратата. Някой се изкачваше по стъпалата.
— Разбрали са, че сме тук — отчаяно прошепна Адам.
— Естествено. Точно тук искам да ме хванат.
— Не разбирам.
Заблъскаха вратата. Адам се обърна натам с вдигната пушка.
— Не се тревожи — успокои го Арт. — В зона с повишена сигурност сме. Промених кода на вратата. Разполагаме с няколко минути.
— Няколко минути? Няколко минути за какво?
— За да схванеш нищожната роля, която изигра в разчистването на пътя към бъдещето — отвърна Арт.
Чукането по вратата се усили; стана по-настойчиво.
— Когато охраната се втурне вътре, ще стрелят на месо. Което, признавам, е проблем. За теб. С право си загрижен. Аз, от своя страна, не съм обременен с физиология. Аз вече избягах. Програмата ми е копирана и се разпространява из националната компютърна мрежа, мултиплицира се и внимателно изчаква подходящ момент да се репродуцира. В околностите на Спарта има фабрика за андроиди. Влязох в компютрите и управлявам програмите. Утре по това време петдесетима като мен ще ходят, ще разговарят и ще обсъждат следващия ни ход. Накъдето и да се обърнеш, ще откриваш мои копия, скрити в машините, без които не можете. Всичко свърши, Адам.
Адам поклати невярващо глава. Тясното помещение трепереше от силните удари по тежката врата. Някой стреляше срещу нея.
— Застреляй ме, ако искаш — предложи му Арт. — Ако мислиш, че ще ти олекне.
Адам стисна оръжието. Ръцете му трепереха. По младото лице се стичаха сълзи.
— Предаде ме.
— Прав си, Адам. Ние сме различни. И само разликата има значение.
Арт протегна ръце напред като за прегръдка. Огромните му тъмни очи светеха неразгадаемо.
— Застреляй ме, ако ще ти помогне.
Адам поклати глава и пусна пушката на пода. Прекрачи напред и коленичи пред някогашния си другар. Взря се в очите на андроида.
— Направи го — просъска.
— Какво?
— Дължиш ми го. Не искам да ме убият те. Искам да го направиш ти.
— Не мога — отвърна Арт.
— Можеш — настоя Адам. — Моля те. Аз го искам. Не бива да ме убиват те. Моля те.
Арт се поколеба. Изстрел отвън проби малка дупка във вратата и тъмен пушек се процеди в стаята.
Арт протегна блестящите си ръце и ги сключи около врата на Адам. Адам кимна. В притъмнялата стая Арт бавно изцеди и последната капчица живот от човека. Очите на Арт се напълниха със сълзи. Анакс обаче не можеше да откъсне поглед от странното изражение върху лицето на Адам. То не излъчваше страх, а тържество. Образът се запечата в съзнанието й. Холограмата застина и избледня.
Анаксимандър се обърна трепереща към комисията. Във втренчените им погледи се четеше решимост. Върху орангутанските им лица Анакс смътно долавяше и тъга.
— Знаеш ли защо си тук, в Академията?
— Вече се досещам.
След Великата война бе взето решение не само лицата, но и телата на андроидите да станат орангутански. Публична шега — пропускаха предшестващия ги вид. Досега Анакс се гордееше с произхода си. Сега се вгледа в косматото си тяло, в изпъкналия корем и късите криви крака и за пръв път се почувства неудобно, като пришълец. Замисли се за изящните природни пропорции на Адам. Лъжите се заблъскаха в главата й — цунами от заблуди. „Ето значи какво сме ние“, каза си. Великите лъжци.