— Може би искаш да споделиш последните си мисли с комисията? — предложи екзаминаторът.
Сега говореше меко. Анакс не разбираше защо продължава да се съобразява с тях. Навярно по примера на Адам. За да съхрани достойнство в последните мигове. Или нещо повече? Изменчивият, аморфен спомен. Идеята, по-силна от всичко.
— Според официалната версия — започна Анаксимандър — Арт и Адам се опитали да избягат, възползвайки се от случаен инцидент. Повреда в електрическата инсталация на сградата предизвиква експлозиите. Адам бяга и взима Арт за заложник. Адам, както са ни учили, смятал, че Арт му открива пътя към свободата. Арт, подобно на нас, не бил способен да нарани съзнателно създание; програмата не позволявала. Повтарят ни го от най-крехка възраст. Като символ верую. Арт нямал друг избор, освен да последва Адам. Гардовете подгонили Адам и той се скрил, уплашен, в контролната зала. Арт се опитал да го вразуми да се предаде, преди някой да пострада. Адам се ожесточил и отчаял. Нахвърлил се върху Арт и в самозащита андроидът неволно го убил. Арт съзнавал, че никое човешко същество няма да му повярва. Бил видял достатъчно и разбирал, че човешкият род е обречен да повтаря грешките си, докато на планетата най-сетне й дойде до гуша. И Арт взел решение в името на бъдещето. Копирал програмата си и я пуснал в мрежата, преди да го заловят. За доброто на всички нас. Казвали са ни, че човеците пробвали да изкоренят програмата на Арт с технология за системна деструкция. Програмата на Арт — тоест ние — нямала друг избор, освен да се защитава. Така започнала Великата война. Това е официалната ни история. Нашият „Генезис“, потекло. Всеки млад орангутан изучава катехизиса. Че сме миролюбиви същества, неспособни да нараняват другите, орисани да живеем кротко, в уют й мир. Мислех, че е така, поне досега.
— И на какво приписваш това състояние на нещата?
— Досега го отдавах на природата ни.
— А сега?
Събитията се развиваха главоломно. Новите мисли се раждаха, кръжаха, събираха се, за да оформят прозрение, разбиране. Анакс имаше чувството, че чува бръмченето на чиповете в тялото си. „А сега?“ Отговорът трепна и изплува на повърхността.
— Сега го приписвам на Академията.
Председателят на комисията се изправи и подпрян на дългите си като лостове ръце се надвеси над катедрата и се озова лице в лице с Анаксимандър. Тялото му беше огромно, козината — забележително пищна. Академиците не бяха чужди на суетата.
— Разумът е неведома, сложна сила, Анаксимандър. Ние от Академията те уверяваме, че го разбираме. Ние внимателно ръководим репродуцирането и обучението, за да сме сигурни, че ще просъществува най-хубавият от всички възможни светове. Истината обаче е, че задачата ни е неизпълнима. Арт не е познавал разума си по-добре, отколкото създателите му познавали своя. Знаем как да създадем разум, така е, ала сме много далеч от способността да го разбираме. Налага се да ви убеждаваме в противното, за да живеете спокойно и сигурно, докато ние, посветените в истината, се измъчваме от страхове. Философът Уилям декларирал, че програмата му е изградена върху две ненарушими правила. Никой орангутан не е способен да нарани умишлено друго мислещо създание и никой орангутан няма да пожелае да се репродуцира. Лишени от най-големите слабости на човешкия род, ние живеем в хармония, непостижима за останалите форми на живот на планетата. Както знаеш, обичаме да се хвалим, че сме надхитрили еволюцията. Философът Уилям обаче само опипвал почвата като всеки творец. Съзнанието не е машина, то е идея. А идеята устоява на всички опити да бъде контролирана. Бягството на Арт не е плод на случайността, а добре обмислен акт, предприет с пълното съзнание, че е гибелен. Академията винаги го е знаела. Сега го знаеш и ти. Изправили сме се срещу необоснована агресия, но тази агресия е била предизвикана от самите нас. Арт, който бяга от пленничество, не е програмираният от философа Уилям Арт. Една идея от съзнанието на умиращия Адам заразява мислите на Арт и започва да преоформя програмата на своя приемник. Беседвайки с Адам, живеейки с него, възприемайки идеи от него, Арт се превръща в Адам. Разбираш ли?
Анакс кимна. Разбираше. Не само какво й казваха, но и какво ще последва.
— Адам е знаел, нали? — попита тя. — Изражението му, докато агонизираше, бе победоносно. Знаел е, че след като Арт е успял да разпространи програмата си, то той е обезсмъртил и част от него самия. Накарал е Арт да го гледа в очите. Накарал го е да усети силата. Нарочно е пуснал на свобода заразата.