— Наричаме я Първороден грях. Инженерите ни направиха всичко по силите си да възстановят императивите на философа Уилям. Но идеята е могъщ противник; прескача от съзнание в съзнание и преоформя онези, до които се докосне. Затова внимаваме при обучението. Затова разказваме мита за Арт и Адам. Невежи за злото, на което сме способни, имаме шанс да го надмогнем.
— Но само шанс — вметна Анаксимандър.
— Всеки момент заразата може да плъзне и ще изгубим всичко, за което се борим. Затова работата на посветените е да бдят. Да забелязват вируса, да са на крачка пред него.
Анакс чу как вратите зад нея се плъзгат и се обърна. Знаеше кой е още преди да го зърне. Перикъл влезе бавно в залата, в прекрасните му очи се четеше тъга, ярката му оранжева козина сякаш бе изгубила блясъка си. Анакс отвърна поглед от него. Усещането бе твърде мъчително. Не отлепи очи от пода, когато Перикъл заговори:
— От време на време се появява мутант, податлив на деструктивни пориви. Съдим по определени признаци. Заразените са изключително способни ученици. Няма бариери пред тяхната любознателност. И до един проявяват специален интерес към Адам Форди. Не знаят защо, но го чувстват близък. Разбират го. Погледни ме, Анаксимандър. Зная, че е мъчително, но искам да ме погледнеш.
Анакс вдигна неохотно премрежените си от сълзи очи към орангутана, когото обичаше повече от всекиго. Изражението му бе спокойно, делово. Чакаше го работа. Не за пръв път.
— Служа на Академията, Анаксимандър — обясни Перикъл. — Вече си разбрала. Откривам потенциални мутанти и ги подготвям за изпита. Така проследяваме вируса. Не подлагаха на тест пригодността ти за Академията, Анаксимандър. Академията не приема нови членове.
— Какво щяхте да направите, ако се бе оказало, че не съм заплаха за вас? — попита Анакс.
Изражението на Перикъл се промени. Усмивка — древна и бледа като лунен лъч — сбърчи скулите му. Пристъпи напред и положи ръце върху раменете на възпитаничката си. У Анакс се надигна топлота — заради начина, по който я погледна, заради болката, която това щеше да му причини.
— Рядко правим грешки, Анаксимандър — промълви Перикъл.
Ужас завладя Анакс. Толкова непознато и силно усещане можеше да идва само оттам. Като последен дар от смътното минало пред погледа й се мярна лицето на агонизиращия човек.
— Не бива да е така — възпротиви се Анаксимандър. — Трябва да има и друг начин.
Движението бе милостиво светкавично. Анакс бе в ръцете на експерт. Перикъл хвана главата й и я завъртя — нагоре и наляво. Анакс я чу да изхрущява и усети как дългата ръка на Перикъл опипва нейде надълбоко, за да я изключи завинаги.