— А вие как мислите? Мислите ли, че Адам е действал хладнокръвно? — обади се изпитващият.
Най-сетне Първият въпрос, на който Анаксимандър е подготвена да отговори изчерпателно. Навлизат в нейната област.
— Последвалите събития могат да се тълкуват по два начина, макар Адам да настоява, че правдоподобна е само собствената му версия, изложена след ареста. Седял в наблюдателницата и държал на мушка Джоузеф като по учебник. Джоузеф стигнал до лазерното оръжие и го насочил към малката лодка. Адам за пръв път виждал как убиват човек и макар част от него да го тласка да извърне поглед, очите му оставали приковани в злокобната гледка. Наблюдавал как Джоузеф въвежда кода и зарежда лазерното оръжието. Следвайки инструкциите, Адам проверил на екрана дали хората на плавателния съд не заплашват колегата му. За втори път се вгледал в очите й и този път не успял да откъсне поглед. Била шестнадесетгодишна, само с една по-малка от него, но изглеждала състарена от трите месеца, прекарани без вода и храна в морето. Била слаба и сякаш на косъм от смъртта. Адам увеличил изображението на лицето й. Протоколите от разследването го потвърждават. Изглеждала объркана, вперила неразбиращ и замъглен поглед във фаталния край на своето пътешествие — голямата бариера. Адам казва, че идеята се появила внезапно, като просветление. Сякаш още преди да вземе решение, пушката му проехтяла в тясната стаичка. Погледнал към лазерната установка и видял как партньорът му се сгъва одве, а в главата му зее дупка. Контролната кула реагира почти незабавно: „Регистрирана е стрелба. Моля, рапортувайте.“ Адам се идентифицира и обяснява: „Джоузеф е ликвидиран. Пред оградата има малка лодка с момиче на борда.
Джоузеф се поколеба, сър.“ „Сигурен ли си, че на лодката има само един?“ „Да, сър.“ „Трябва да го довършиш, Адам.“ „Зная, сър.“ „Рапортувай, щом приключиш. Ще изпратим заместник. Поздравления, Адам. Републиката ти благодари.“ „Благодаря, сър.“ Адам съзнава, че времето работи срещу него, че центърът очаква лазерното оръдие да се задейства. Заобиколил бежешком падналия си колега и се запрепъвал по тясната пътечка към океана. Виждал как малката лодка се носи по повърхността на косъм от плаващите мини. Адам помахал, за да привлече вниманието на момичето. Не знаел дали го чува, не знаел дори дали разбира езика му. Извикал: „Можеш ли да плуваш?“ Погледнала го, но не отговорила. Била твърде далеч, за да долови изражението на лицето й. Отново викнал: „Трябва да скочиш от лодката. Плувай насам. На север!“ Посочил й посоката. „Ще те пресрещна по-надолу. Ще те преведа през пролуката. През вратичка. Чакай ме до нея. Не докосвай шамандурите в никакъв случай. Разбираш ли ме? Трябва да взривя лодката ти. Моля те, махни ми, ако си разбрала.“ Отчаяно зачакал отговор. Нищо. Помахал отново. Тя му отвърнала плахо. Залагайки на голата надежда, че го е разбрала, Адам се закатерил обратно към заредената лазерна установка. Бутнал тялото на Джоузеф настрани и се прицелил. Момичето не се виждало. Дали е схванала какво й казва, или се е свлякла изтощена на палубата? Нямало как да разбере. Стрелял и лодката се изпарила със свистене над разбунената повърхност. После се обадил на контролната кула. Разговорът бил кратък. С треперещ глас съобщил: „Адам вика кула 62IN. Задачата изпълнена. Коритото ликвидирано.“ „Поздравления, Адам. Заместникът пристига след десет минути. Остани на пост. Ние ще се заемем с тялото.“ „Благодаря, сър.“ Но Адам не остава на пост. По протежение на цялото ограждение били разположени малки обезопасителни врати с дистанционно управление; на теория се отключвали само при едновременно задействане на няколко кода — от техника по поддръжката на сектора и от централата в щабквартирата на отбранителното поделение, Адам знаел, че може да излъже системата, макар в началото да настоява, че вратата просто била повредена. Спорен е въпросът, откъде е черпил информация, но да не забравяме колко любознателен и интелигентен е бил Адам. Склонна съм да вярвам, че по време на обучението си е събирал сведения, иначе недостъпни за обикновения войник. Често се набляга върху популярността на Адам сред нежния пол. Напълно е възможно в общество, което налага връзките да се осъществяват дискретно, той да си е набавял информация и по този начин. Някои историци отиват още по-далеч и съобщават, че Ребека — приятелката му от турнира по борба — е експерт по електронна охранителна техника. Предполагат, че двамата са поддържали връзка, макар да няма свидетелства, доказващи това твърдение. Без значение как, Адам успява да отвори вратичката. Притичва по каменистия бряг и с плуване стига оградата. Нелека задача, защото, въпреки че в онзи ден морето е спокойно, отворите са разположени на най-недостъпните места. Адам разказва, че първо си помислил, че е закъснял. Момичето висяло от другата страна на ограждението, но под повърхността и с потопено във водата лице. Адам споделя как вдигнала глава и очите им се срещнали през мрежата. Издърпал я през вратата и я извадил на брега. Не говорела, но вече — понеже не останала в лодката — бил сигурен, че го разбира. Завел я в малка пещера в долната част на скалата. Скрил я, дал й дневната си дажба храна и обещал да се върне. Тя се облегнала на камъка и преди да затвори очи, му се усмихнала благодарно. Поне така гласи неговият разказ. Заместникът на Джоузеф го сварва при лазерната установка, мокър до кости, сведен и хлипащ над тялото на мъртвия си приятел. Заместникът се казва Натаниъл — добродушен мъж към края на службата. Решава, че младият войник изстрадва стореното и се съгласява да не разгласява какво е видял. Адам му благодари и довършва смяната. Същата нощ се връща в пещерата, този път с вода, храна и завивки. Благодарение на грижите му още на следния ден пътешественичката успява да се поизправи и на завален английски да му разкаже историята си.