Освен това криминалистите събраха няколко косъма и влакна по пода в спалнята на жертвата и по леглото ѝ, но освен тях и помощните средства, които убиецът беше използвал, за да повдигне жертвата в кухнята, не откриха нищо друго, което да преценят за важно.
Също така потвърдиха, че няма следи от влизане с взлом — нито по предната и задната врата, нито по прозорците.
Разпитите на съседите се оказаха без резултат засега. Никой на улицата не беше видял някого или нещо подозрително, нито в събота през нощта, нито в ранните часове на неделя сутрин. Съседите от двете страни на къщата на Мелиса казаха, че не са чули силен шум, писъци или звуци, които може да са в резултат на борба.
— Това не може да е първото престъпление на този убиец — натърти Гарсия, когато двамата с Хънтър се качиха в колата му. — Твърде чисто е… твърде сложно, твърде добре обмислено.
— Знам — отговори Хънтър.
Хънтър се замисли и погледна към обсипаното със звезди небе. Не можеше да не се съгласи с партньора си. Добре известен факт е, че серийните убийци бяха склонни да усъвършенстват методите си с течение на времето и ставаха все по-уверени. Първите им престъпления, убийство или друго, обикновено се оказваха някак немарливи… повечето пъти импулсивни и лошо планирани. Много рядко някой извършваше първо убийство по толкова сложен начин и толкова добре планирано като това, което видяха в къщата. Когато се случеше такова нещо, това винаги означаваше особено високо ниво на безчувственост у извършителя.
Липсата на улики — пръстови отпечатъци, ДНК, отпечатъци от стъпки, следи от влизане с взлом и така нататък — не беше особено изненадваща. При наличието на толкова много филми и телевизионни сериали като „От местопрестъплението“ по темата криминалистика всеки можеше да научи основните неща за потулването на улики.
Вярно, в момента нямаше доказателства, че това е работа на сериен убиец, но и Хънтър, и Гарсия силно се надяваха, че наистина е така, а пък и принципът беше един и същ. Нищо в местопрестъплението не изглеждаше така, сякаш е първото престъпление на убиеца.
— Може да проверим в националната база данни — предложи Гарсия. — Да проверим други убийства за нещо подобно… — Той се замисли за секунда. — Или нещо поне малко подобно.
Хънтър кимна.
— Утре сутринта ще кажа на отдел „Проучвания“ да се заеме.
7.
До девет часа на следващата сутрин доктор Каролин Хоув, главният съдебен лекар на окръг Лос Анджелис, вече се беше измила и облякла и беше отишла в зала номер едно за аутопсии, разположена в дъното на дълъг и ярко осветен коридор в мазето на главната сграда.
Институтът по съдебна медицина на окръг Лос Анджелис беше един от най-натоварените в Съединените щати и въпреки че екипът патолози извършваше между двайсет и четиресет аутопсии всеки ден, работата се натрупваше, особено през уикендите.
Повечето трупове се нареждаха на опашката на чакащите, но някои бяха изключение от правилото. Случаи, отбелязани като спешни от разследващите полицаи, обикновено имаха приоритет пред някои други, но този приоритет се определяше от главния съдебен лекар. Друго изключение са новопристигнали, които бяха обект на разследване от отдел „Свръхтежки убийства“ на лосанджелиската полиция. Поради естеството на такива разследвания, те винаги имаха предимство дори пред спешни случаи, изпратени от други отдели. Затова трупът на Мелиса Хоторн вече беше закаран в зала номер едно и прехвърлен на едната от двете големи маси за аутопсии от неръждаема стомана в средата на голямото стерилно помещение.
Тялото лежеше по гръб, покрито с чаршаф, ръцете бяха отпуснати от двете страни на торса. Послесмъртните петна, виолетово-червени оцветявания по кожата на нисколежащите части на трупа, дължащи се на стичането на кръвта след смъртта, бяха причината краката да изглеждат по-тъмни от останалото тяло. Кожата изглеждаше восъчна и гумена и това показваше, че жертвата е била докарана в моргата и държана в хладилната камера близо двайсет и четири часа след смъртта.
— Еха! — възкликна доктор Хоув, когато спря до масата за аутопсии. — Това е… определено е нещо различно.
Въпреки че главата на Мелиса лежеше отпусната на масата, раните по челюстната ѝ кост и разкъсването на лицевите мускули и съединителната тъкан бяха толкова жестоки, че брадичката ѝ сякаш беше положена върху гърдите.
Нейтън Рийс, единият от тримата млади патолози, които обикновено асистираха на доктор Хоув, стоеше от лявата страна на масата за аутопсии.