На Линда не ѝ пукаше за писъците, нито за пътниците. Докато отстъпваше назад, тя бързо сграбчи за косата по-ниската от двете стюардеси и я дръпна със себе си в камбуза в средата на самолета. Едно мигване с клепача, и стюардесата се превърна в жив щит за Линда.
Застанала точно зад нея, Линда опря дулото на пистолета в слепоочието ѝ. Приготви се да издаде заповед на всички да се дръпнат назад, когато видя, че в пътническия ръкав се появи висок мъж с атлетично телосложение. Когато спря, Линда видя значката, закачена на колана му, и осъзна, че вече знае кой е. Беше видяла няколко негови снимки, докато проучваше отдел „Свръхтежки убийства“ на лосанджелиската полиция. Беше шефът на отдела — детектив Робърт Хънтър.
— Никой да не мърда! — изкрещя с пълно гърло Линда и вдигна пистолета високо над главата си, така че Амбър и Хънтър да видят какво точно прави. След това освободи предпазителя с палец и пак опря дулото в слепоочието на стюардесата. — Ако някой се опита да стане от мястото си, ще застрелям първо нея… и после този, който е станал от мястото си. Ако видя дори един мобилен телефон да снима какво става, ще застрелям първо нея… и после човека с телефона. — Тя погледна Хънтър в очите. — И повярвайте, ми няма да пропусна. Ясно ли е?
86.
Останал без дъх и с крака, които заплашваха да омекнат всеки момент, Хънтър застана абсолютно неподвижно и само на няколко крачки от вратата за качване в самолета.
От тук той виждаше Амбър Бърнет вдясно от вратата. Беше закрила с ръце лицето си, което повече приличаше на неописуема каша от кръв и сополи. Пилотът и една от стюардесите стояха вляво, униформите им бяха изпръскани с кръв, но Хънтър не можеше да прецени дали е тяхната, или не. Вероятно не беше тяхната, защото не изглеждаха ранени, но онова, което привлече вниманието му, беше човекът, който стоеше в камбуза в средата на самолета и беше опрял полуавтоматичен пистолет в главата на друга стюардеса.
За момент погледите на Хънтър и Линда се срещнаха и той видя непоколебимост в очите ѝ.
— Никой да не мърда! — изкрещя Линда и след това се погрижи Хънтър да види, че освобождава предпазителя на пистолета в ръката си.
Всички пътници избухнаха в писъци като обезумели, продължиха няколко дълги секунди, но когато Линда обясни какво ще се случи, ако не се подчинят, направиха точно това, което им заповяда — никой не помръдна… и никой не посегна към мобилния си телефон.
Полицейският инстинкт изискваше от Хънтър да извади оръжието си и да се прицели в Линда — да създаде патова ситуация, докато дойдат подкрепления, защото знаеше, че ще дойдат — но човешката психология му каза, че ако извади пистолет, напрегнатото положение ще се влоши милион пъти. Той знаеше много малко за душевното състояние на Линда Евънс и доколко фрагментиран е контролът ѝ върху ситуацията. Ако уплаши това вече уплашено и изкривено съзнание, създава риск, който не би могъл да поеме, понеже е заложен животът на толкова много хора. Вместо това Хънтър вдигна ръце към нея.
— Линда — извика той, все още задъхан, — не искаш да направиш това!
Амбър обърна глава, за да погледне Хънтър. От лицето ѝ капеше кръв. Очите ѝ бяха гневни и кървясали.
Хънтър отмести поглед към нея за секунда и погледът му говореше, че ужасно съжалява.
— Така ли, детектив? — отвърна Линда и непоколебимостта в очите ѝ сякаш се засили.
— Да. — Въпреки тежкото му дишане, тонът му беше твърд.
Стюардесата пред Линда се разплака.
— Моля те — каза тя с треперещ и едва доловим глас, но Хънтър успя да прочете думите по устните ѝ. — Моля те, пусни ме. Имам дъщеря.
— Млъкни — отвърна Линда и дръпна по-силно косата ѝ. Стюардесата издаде ужасен вик.
— Ти не искаш да нараниш тези хора, Линда — извика Хънтър, все още вдигнал ръце. — Знам, че не искаш. — Най-добрият му шанс да я успокои, беше да използва онова, което научи за нея. — Знам го, защото никой от тези хора… нито един от тях… не е наранил Дженисис.
Когато чу името на дъщеря си, Линда примига два пъти.
— Да не си посмял да споменаваш името ѝ — процеди тя през стиснати зъби. — Не знаеш нищо за Дженисис.
— Знам достатъчно… и никой от тези хора тук не я тормозил и не ѝ се е подигравал. Те не са виновни за случилото се с нея. — Двамата се втренчиха един в друг. — И ти не си виновна.
Хънтър много добре разбираше, че най-деструктивното чувство в хората, загубили някого, когото са обичали, заради самоубийство, особено родител, загубил дете, е вината… вина, настояваща за отговори, които рядко можеше да бъдат намерени — „Къде са се провалили?“, „Как не са забелязали знаците?“ и много други, които щяха да ги измъчват до края на живота им. Дори ако тези въпроси можеше някак да получат отговор, повечето родители пак намираха начин да се обвиняват, защото по принцип бяха отговорни за здравето и сигурността на своите деца. Не беше необходимо Хънтър да пита, за да знае, че Линда, поне отчасти, се обвинява за самоубийството на Дженисис… че не е била до нея… че не е забелязала никакви знаци… че не е разбрала колко много страда дъщеря ѝ.