Линда примига още веднъж и този път Хънтър видя в очите ѝ единствено чиста омраза.
— Нямаш представа чия беше вината — злобно каза тя. — Не знаеш какво се случи.
Напрежението сред пътниците отново започна да ескалира. Всички го чувстваха. Хънтър трябваше да направи нещо, и то бързо. От опит знаеше, че в такива ситуации е най-добре да накара Линда да продължава да говори. Разговорът винаги беше много по-добра алтернатива от стрелбата и Хънтър имаше идеална възможност, защото последното заявление на Линда му даде шанс да ѝ покаже, че знае много повече, отколкото тя вероятно си мисли.
— Тогава защо не ми разкажеш какво се случи? — попита той. — Какво се случи в прогимназия „Гардина“, Линда? Какво се случи между Джанет, Трой, Джоузи, София, Педро и Дженисис? Какво направиха? Защо ги наказваш по този начин? Наистина искам да разбера, но първо трябва да пуснеш тези хора, Линда. — Хънтър изпусна дъх бавно, докато обмисляше следващите си думи. — Може да вземеш мен за заложник, ако това искаш, но трябва да пуснеш тези хора да си вървят и трябва да го направиш веднага.
Хънтър отново замълча, за да остави Линда да осмисли думите му. Линда трябваше да разбере, че и тя е в опасност като всички други.
— Зареденото оръжие в самолет създава едно от най-високите нива на заплаха за човешкия живот — обясни той, — въпреки че самолетът е на земята. Сигурен съм, че помощник-пилотът вече е съобщил за ситуацията. След по-малко от… шест-седем минути самолетът ще бъде обкръжен от екипи на специалните части. — Хънтър поклати глава. — И последното, което те ще искат да направят, Линда, е да разговарят. — Той пак направи пауза, този път по-дълга и напрегната. — Ако пуснеш всички да си вървят, знам, че ще мога да задържа екипите на специалните части. Не е необходимо това да завършва трагично, но трябва да ги пуснеш. Знам, че не искаш да нараниш никого тук, Линда. Тези хора… тези пътници… не са твои мишени.
— Изглеждаш много сигурен в моите намерения, детектив… Хънтър, нали?
— Робърт — отвърна Хънтър.
— Е, кажи ми… Робърт. — В гласа ѝ прозвуча предизвикателност. — Защо си толкова сигурен, че няма да нараня никого тук?
Хънтър знаеше много малко за Линда Евънс. Отдел „Проучвания“ нямаха достатъчно време да ѝ съставят пълно досие, но Хънтър със сигурност знаеше, че Линда е майка, бореща се със скръб, и психологът в него знаеше, че може да използва това.
— Защото всеки в този самолет, Линда — отговори той, — всеки пътник… всеки член на екипажа… е Дженисис.
На лицето ѝ се изписа гняв.
Хънтър побърза да поясни.
— Искам да кажа, че… всеки в този самолет е нечия дъщеря… — Той остави думите му да се задържат във въздуха за момент. — Нечий син… нечий брат… сестра… майка… баща… Те са невинни хора, които просто са се качили на самолет. Ако отнемеш живота им, тогава това вече няма да е отмъщение, Линда. Ако отнемеш живота им, ще станеш като хората, които са отнели Дженисис от теб. Ще отнемеш невинна дъщеря от семейството ѝ… или син… или майка… или баща…
Хънтър беше приковал очи в пръста на Линда върху спусъка и можеше да се закълне, че за част от секундата напрежението в цялата ѝ ръка намаля. Трябваше да я притисне още. Гласът му стана тъжен и в същото време нежен.
— Затова трябва да вземеш мен. Аз не съм нито едно от тези неща.
Линда го погледна въпросително.
— Вече нямам семейство — обясни Хънтър. — Родителите ми починаха отдавна. Нямам братя или сестри. Никога не съм се женил и нямам деца. Не съм ничий съпруг… ничий баща… ничий партньор… — Той я прикова с най-искрения си поглед. — Пусни ги да си вървят и вземи мен, Линда. Ако се случи така, че в края на всичко това се наложи да отнемеш живота ми… няма да разбиеш семейство… няма да отнемеш нищо от никого.
87.
Ако имаше нещо, което Линда Евънс разбира добре, това беше душевната болка — онази, която разбива сърцето и парализира мислите… онази, която те променя… онази, която е причинена от голяма загуба — и в момента всяка дума, която току-що чу от детектива, беше пропита със същата болка.