Хънтър отново изпълни инструкциите, които му дадоха, и после дръпна силно белезниците, за да покаже на Линда, че са плътно заключени за металната дръжка. Сега нямаше начин никой от тях да стигне до Линда.
— Фил, добре ли си? — попита Хънтър. От новата им позиция нито Хънтър, нито Амбър виждаха Фил, който сега беше напълно скрит от другата страна на камбуза.
— Искам само да се махна оттук — отговори младият мъж с треперещ глас.
— Вземи — рече Линда и подхвърли на Амбър кутия хартиени кърпи. — За носа ти. Не исках да го счупя.
— Това нещо като извинение ли би трябвало да бъде? — попита Амбър.
— Все едно, но искам да се обадиш на охраната на летището или на когото там трябва, и да им кажеш да отдръпнат пътническия ръкав.
— Знаеш, че си заклещена тук, нали? — отвърна Амбър. — Няма начин да се измъкнеш. Дори ако умееш да пилотираш.
— Ще видим — отговори Линда. — А сега направи каквото ти казах.
Амбър извади мобилния си телефон от джоба и се обади. Каза на човека от другия край на линията да отдръпнат ръкава за качване в самолета, погледна Линда и вдигна телефона.
— Искат да говорят с теб. Искат да знаят какви са исканията ти.
Линда поклати глава.
— Засега това е всичко. Искам да отдръпнат пътническия ръкав, нищо друго, но им кажи да стоят до телефона. Когато му дойде времето, ще получат друго обаждане.
Амбър предаде информацията и затвори.
— А сега какво, Линда? — попита Хънтър и повдигна вежди.
Линда му се усмихна и сложи пистолета си върху плота в камбуза. Знаеше, че е в безопасност, защото всичките — Хънтър, Амбър и Фил — бяха закопчани с белезници по местата си.
— А сега… Робърт… ще приключим с цялата история.
89.
От мястото, където стоеше — в камбуза в средата на самолета — Линда чу механичен звук, който се разнесе пред вратата на самолета. Беше им отнело само три минути, за да изпълнят заповедта ѝ. Пътническият ръкав за качване на борда беше изтеглен.
— Сега сме само ние, нали? — каза тя и издърпа едното чекмедже в камбуза, за да види какво ще намери.
Вътре нямаше нищо интересно.
Линда пробва следващото чекмедже.
— Е, това вече повече ми харесва. — Тя бръкна вътре и извади две малки бутилки уиски. — Някой друг иска ли? — попита Линда, отвори едната малка бутилка и изля съдържанието ѝ в пластмасова чаша. — Имаме шотландско уиски, бърбън, водка, ром, джин, червено и бяло вино… добра селекция. Сигурна съм, че някъде тук има и бира, ако някой предпочита бира.
Никой не отговори.
— Ако бях на ваше място — добави Линда, — щях да се замисля сериозно, защото това вероятно ще бъде последното питие в живота ви.
Фил стисна очи и по лицето му се затъркаляха сълзи.
— Не? — попита Линда и погледна Фил, после Амбър и накрая Хънтър. — Добре. Ако промените решението си, кажете ми. Тук има пълни чекмеджета с алкохол.
— Линда, какво правиш? — попита Хънтър. — Знам, че не искаш да застреляш никого тук.
— Какво правя ли? Пия… Робърт. — Тя отпи малка глътка уиски. — Сигурен ли си, че не искаш да се присъединиш към мен?
— Линда — опита отново Хънтър, със спокоен и премерен глас. — Всичко свърши. Знаеш го. Вече не можеш да се добереш до Лукас. Твоята мисия… твоето отмъщение свършва тук, независимо дали искаш, или не.
Линда го погледна и изгълта остатъка от уискито. Хънтър я наблюдаваше недоверчиво. Тя отвори втора бутилчица и пак напълни пластмасовата чаша.
— Свърши? — иронично попита Линда с безизразно лице. — Нека ти разкажа една малка история как „свършват“ нещата, Робърт. Нека ти разкажа как една глупава постъпка завърши фатално за много хора. Искаш ли да чуеш историята?
Хънтър кимна.
Линда отпи от питието си.
— Всичко започна преди тринайсет години, когато се върнах вкъщи и заварих Дженисис, моята четиринайсетгодишна дъщеря, във ваната в дома ни, пълна с вода и кръв. Беше прерязала лявата си китка толкова дълбоко, че за малко не отрязала цялата си ръка. Знаеше ли това?
Хънтър издържа на втренчения ѝ поглед. Ясно виждаше болката в очите ѝ.
— И знаеш ли кое е най-мъчителното, Робърт? — Линда не изчака отговор. — Помня абсолютно всичко за този момент. — Тя вдигна лявата си ръка и хвана медальона пеперуда на шията си. — Помня как изглеждаше дъщеря ми… изражението на лицето ѝ… липсата на цвят по кожата ѝ… как мократа ѝ коса беше залепнала за външната страна на ваната… странната миризма на желязо във въздуха. — Линда стисна устни. — Помня как част от водата се е изляла извън ваната и по пода с бели плочки в нашата баня, създавайки ужасяващ ефект на мрамор с червени и бели шарки на пода. — Линда се изсмя и пак отпи от уискито. — Онези образи… онези детайли… никога не изчезнаха. Виждам ги всеки път, когато затворя очи. Всеки… път… Робърт… от тринайсет години насам.