Хънтър знаеше колко ужасно опустошителен е актът на самоубийство. Не само погубеният живот, но и психичните последици за онези, които остават, особено любимите хора, променяха живота им, и най-деструктивният психологически ефект беше „откриването на тялото“.
Когато става въпрос за увреждащи психологически и емоционални последици, психиатрите разделяха самоубийствата на две ясно определени категории — смърт, когато тялото на жертвата е открито от някого, и смърт, когато трупът на жертвата е унищожен. И двете бяха изключително травмиращи, но психологическите белези от откриването на тялото на любим човек никога не зарастваха.
— Онзи момент — продължи Линда с глас, натежал от болка, — когато влязох в нашата баня, когато се върнах у дома след работа и видях Дженисис… безжизнена във ваната… — тя се втренчи в пластмасовата чаша, когато спомена името на дъщеря си, защото не искаше да поглежда никого, за да не видят, че очите ѝ са пълни със сълзи — в онзи момент направо чух как умът ми се пръсна в главата ми. Почувствах, че животът ми… силите ми… надеждите ми… ме напускат. Онзи момент промени живота на всички ни… завинаги.
Линда пак отпи от уискито си и това започна да тревожи Хънтър. Един разгневен, съкрушен и пиян човек можеше да загуби контрол всеки момент.
Линда преглътна сълзите си.
— След това всички бяхме много объркани — продължи тя. — Аз… съпругът ми… синът ми… не знаехме как ще живеем без Дженисис. Никой от нас не можеше да намери мястото си в свят, в който тя вече не съществуваше. — Линда се изсмя и поклати глава. — Имаш ли представа какво е чувството, Робърт? Да влезеш в дома си и да откриеш мъртъв някой, който означава за теб повече от собствения ти живот?
Докато Линда изричаше тези думи, Хънтър примига веднъж, за да се пребори с образите, които пробягаха пред очите му. Джесика.
Линда забеляза, че примига… забеляза болката в очите му, млъкна и се втренчи изпитателно в детектива.
— Боже мой! — възкликна тя. — Знаеш какво е! Върнал си се вкъщи и си заварил мъртъв някого, когото обичаш, нали?
Хънтър не каза нищо.
Амбър го погледна с любопитни очи.
Линда чакаше.
Хънтър мълчеше.
— Онзи момент е променил и теб, нали? — попита Линда.
— Обстоятелствата бяха други — отговори най-после той.
— Но това те разгневи, нали? Изпълни те с вина… и съмнение… и въпроси, нали? Въпроси, на които знаеш, че никога няма да получиш отговор. Много въпроси.
— Обстоятелствата бяха други — повтори Хънтър.
— Кога се случи?
— Отдавна.
Амбър не каза нищо, но нежно сложи окованата си с белезници ръка върху ръката на Хънтър.
Линда прокара връхчето на показалеца си по ръба на пластмасовата чаша.
— Но помниш всеки детайл на този момент, нали? Независимо колко отдавна е било… независимо колко време е минало. Помниш всичко, нали?
Не беше необходимо Хънтър да отговаря на въпроса ѝ. От израза в очите му Линда разбра, че той помни.
— Тогава знаеш какво е чувството, нали, Робърт? — Този път тя не наблегна иронично на името му. — Кошмарите… пристъпите на паника… загубата на надежда… безсънните нощи… мъчителните въпроси, които се въртят в главата ти… и вината… постоянното чувство на вина. — Линда си пое дъх през носа и кимна. — Смъртта на Дженисис унищожи семейството ми. Обвинявахме себе си, защото никой от нас не разбра, че ще се случи такова нещо. Дженисис беше щастлива… винаги усмихната… въпреки вродения ѝ дефект. Сигурна съм, че знаеш за това, нали?
Хънтър кимна едва забележимо.
Амбър отново го погледна въпросително, с подновен интерес. Хънтър и Линда не знаеха, но доведеният брат на Амбър беше роден със синдрома на Даун.
— Разбира се, Дженисис трябваше да се бори с депресия — обясни Линда. — Кой не би изпаднал в депресия от това състояние? Особено на нейните години. Знаеше, че изглежда различно. Знаеше, че хората я гледат по различен начин, но всички ние я обичахме и подкрепяхме. И пак не разбрахме… никой от нас. — Тя отново направи пауза, изпълнена с тъга и силни чувства. — Невежеството ни съсипа. Малко по малко. Бяхме толкова близки… толкова се подкрепяхме… как не разбрахме, че Дженисис изпитва такава силна душевна болка? Как не видяхме знаците? Защото винаги има знаци, нали? Как всички ние ги пропуснахме? Учителите ѝ… приятелите ѝ? Как беше възможно Дженисис да ни няма достатъчно доверие, за да ни каже? Да ни помоли за помощ… — Линда отпи още една глътка уиски. — Тези въпроси денонощно обсебваха мислите ни. Разяждаха всичко… сърцата ни… душите ни… умовете ни… живота ни… разсъдъка ни.